— Не долавям следи от стълкновение — каза той. — Няма нито кръв, нито следи от поражения наоколо.
Куикнинг спокойно кимна и почака. Той не каза нищо повече и тя премина през стаята и застана пред него.
— За какво си се замислил, Уокър Бо? — запита тя и в погледа й се четеше притеснение. — Беше така потънал в мислите си през целия път насам.
Тя се протегна и силно притисна ръцете му в своите. Вдигна лице и сребристата й коса се разпиля на бледата сива светлина.
— Кажи ми.
Той се почувства напълно беззащитен, смазан и разбит и едва намери сили, за да не рухне. Болка премина през цялото му тяло, едновременно физическа и емоционална, и пропълзя от сакатата му ръка чак до сърцето — като вълна, която заплашваше да го погълне.
— Куикнинг — произнесе тихо той и звукът на името й сякаш го поуспокои. — Мислех си за това, че в теб има нещо много по-човешко, отколкото искаш да признаеш.
По лицето й се изписа недоумение. Той се усмихна тъжно, иронично.
— Сигурно не мога добре да разбирам тези неща, защото не съм достатъчно впечатлителен и съм самотник от години. Израсъл съм без приятели и с много малко хора, живял съм твърде сам. Но в теб виждам нещо от себе си. Ти се страхуваш от собствените си чувства. Признаваш си, че имаш човешки чувства, с каквито баща ти те е надарил, когато те е създавал, но отказваш да приемеш техните последици. Ти си влюбена в Планинеца — но въпреки това се опитваш да го скриеш. Отхвърляш го. Ти презираш Пи Ел — и въпреки това го примамваш като риба. Разбираш чувствата си, но отказваш да ги признаеш. Стремиш се да се скриеш от тях.
Тя потърси очите му.
— Все още се уча.
— Но и се съпротивляваш. Когато се изправи срещу Каменния крал, ти веднага му заяви какво те води. Каза му всичко и нищо не скри. Не направи никакъв опит да го измамиш. Но въпреки това, когато Ул Белк отказа да изпълни желанието ти — както знаеше, че ще стане — ти се ядоса, почти…
Той не можа да намери точната дума.
— Почти неистово — довърши той. — Тогава за първи път открито прояви чувствата си, без да се интересуваш, че някой ги забелязва.
Той видя проблясък на разбиране в очите й.
— Твоят гняв бе реален, Куикнинг. Той бе израз на болката ти. Мисля, че ти искаше Ул Белк да ти даде Черния камък на Елфите, за да предотвратиш онова, което би се случило, ако не го направи. Нали е така?
Тя въздъхна бавно и уморено. Чувстваше се смазана и се поколеба преди да отговори:
— Да.
— Аз зная, ти вярваш, че ще се сдобием с Камъка на Елфите, защото така ти е казал твоят баща.
— Да.
— Но също знаеш, че пак според думите му, това може да бъде постигнато само с магията на тези, с които си тръгнала. Никакви разговори и никакви убеждения няма да накарат Ул Белк да го отстъпи. И все пак почувства нужда да опиташ.
Погледът й бе посърнал.
— Страхувам се… — гласът й пресекна.
Той се наведе по-близо.
— От какво се страхуваш? Кажи ми.
Морган се появи на вратата. Позадържа се като гледаше как Уокър Бо се отдръпна от Куикнинг. После влезе.
— Няма и следа от Хорнър. А вече се е мръкнало и Гризача сигурно е наоколо. Ще трябва да отложим търсенето му за утре.
Той приближи и се спря.
— Станало ли е нещо? — попита тихо.
— Не — отвърна Куикнинг.
— Да — каза Уокър.
Морган ги погледна объркан.
— И все пак кой е правият?
Уокър Бо почувства как сенките в стаята се сгъстяват, сякаш мракът беше се спуснал изведнъж, за да ги погълне. Гледаха се като през пропаст — Планинецът, Мрачния чичо и момичето. Имаха чувството, че са стигнали някакъв кръстопът и трябва да изберат път, от който няма връщане назад, да стигнат до някакво безвъзвратно решение.
— Каменният крал… — започна Куикнинг шепнешком.
— Връщаме се да търсим Черния камък на Елфите — довърши думите й Уокър.
На не повече от миля разстояние, на втория етаж на една сграда срещу леговището на Гризача, Пи Ел и Хорнър Дийс стояха на един прозорец и чакаха Смока да се появи. Бяха заели позиция от известно време, предпазливо скрити сред сенките, с търпението на опитни ловци. Най-сетне дъждът беше спрял, отстъпил на мъглата. Въздухът бе студен и смразяващ. От каменните улици се издигаше лека пара и се виеше нагоре като змия. Някъде далеч изпод земята до тях достигаше смътният грохот от пробуждането на Паст Гринт.