Пи Ел мислеше за хората, които бе убил. Необичайно бе това, че вече не можеше да си ги спомни. Известно време бе държал сметка за убийствата си, първоначално от любопитство, а после по навик, но при нарастването на броя им с течение на времето загуби нишката. Лицата, които ясно си спомняше в началото, започнаха да се смесват и да изчезват. И ето че сега можеше да си спомни ясно само първия и последния.
Фактът, че жертвите започваха да му се губят беше обезпокоителен. Това предполагаше, че той губи остротата на мисълта си, каквато неговата работа изискваше, а също, че губи интерес.
Загледан в мрака на нощта, почувства необичайна умора.
Раздразнен се опита да я прогони. Няма да е така, щом убия момичето, зарече се той. Дори и да забрави лицата на другите от Рамплинг Стийп — на едноръкия, на Планинеца, на певеца и на стария Следотърсач — в края на краищата, убийството им бе въпрос на необходимост, но той никога няма да забрави Куикнинг. Да я убие бе въпрос на чест. Представи си я съвсем ясно, сякаш стоеше пред него — нежната извивка и гладката й кожа, леко наклоненото й лице, докато говореше, поглъщащия й поглед, грацията, с която движеше ръцете си. Тя бе най-удивителното същество, обаятелно по начин, който не можеше да бъде обяснен, притежаваше магията на Краля на Сребърната река, а това значеше магия стара като живота. Искаше му се да приеме в себе си тази магия в момента, в който я убие, и вярваше, че ще стане така. И тогава тя ще се превърне в част от него, ще заживее в него, като присъствие по-силно от най-неизличимия спомен, и ще го вълнува като нищо друго.
Хорнър Дийс тихо се помръдна до него и свитите му мускули изпъкнаха. Все още погълнат от мислите си, Пи Ел не го и погледна. Очите му оставаха съсредоточени в равната повърхност на тайния вход на отсрещната улица. Сенките, които го обгръщаха, бяха неподвижни.
Какво ли ще стане, когато забие острието на Стиела в тялото й? — питаше се той. Какво ли ще видят тези бездънни, черни очи? Какво ли ще почувства? Предчувствието за този момент го изгаряше като огън. Известно време не бе мислил за това, как ще я убие. Чакаше, защото нямаше друг избор, ако искаше да се добере до Черния камък на Елфите. Беше оставил нещата на собствения им ход. Но сега вярваше, че моментът беше близо. Веднъж да влезе в леговището на Гризача, веднъж да открие Каменния крал, веднъж да се сдобие с Черния камък на Елфите и да се отърве от Хорнър Дийс…
Внезапно подскочи.
Въпреки че бе подготвен, появата на Гризача през отвора в камъка отсреща го стресна. Веднага се отърси от мислите за Куикнинг. Тъмното тяло на Смока просветваше на места, където звездната светлина, успяла да проникне през покривалото на облаците, се отразяваше в люспите на ризницата му. Чудовището излезе през входа и се спря за момент, сякаш разтревожено от нещо. Пипалата му се разтвориха, за да опипат въздуха внимателно. Опашката, подобна на камшик, се изви и изпляска. Двамата скрити мъже се снижиха в сянката. Смокът остана неподвижен още миг и после, явно успокоен, се протегна и спусна резето. Каменната плоча бавно се върна на мястото си. Гризача се обърна и пое в мъглата и тъмнината. Металните му крака чаткаха по камъка, подобно паднали вериги.
Пи Ел изчака, и като се убеди, че вече го няма, даде знак на Хорнър Дийс да го последва. Двамата се спуснаха на улицата, пресякоха и се изправиха пред скривалището на Гризача. Дийс извади едно въже с кука, което носеше със себе си, и го метна на каменната издатина над тайния вход. Куката се захвана с тъп звук. Дийс изпробва въжето, кимна и подаде края му на Пи Ел. Пи Ел се покачи без никакво усилие, като местеше ръцете си една пред друга и най-сетне стигна резето. Дръпна го и плочата на входа започна да се издига. Пи Ел бързо се свлече долу и двамата с Хорнър Дийс видяха как черната дупка на сградата се отваря пред тях.
Те предпазливо се отправиха навътре.
Входът се губеше в дълбоки сенки. От горните прозорци на сградата проникваше бледа, сива светлина, промъкваше се през дупките на разбитите подове и осветяваше малки части сред пълния мрак. Не се чуваше нито звук. Нищо не помръдваше.
Пи Ел се обърна към Дийс и прошепна:
— Наблюдавай улицата, дай ми знак, ако има нещо.
Той навлезе в мрака и се изгуби в него, сякаш бе част от сенките му. Веднага се почувства като у дома си, загърнат в наметката. Очите и слухът му бързо се приспособиха. Стените на сградата бяха голи и съсипани от годините. Влажни на местата, където дъждът бе прокапал и се бе стичал по камъка. Издигаха се високи и груби в бледата светлина. Пи Ел се промъкваше напред, като бавно и внимателно си проправяше път и чакаше нещо да се появи. Не можеше да долови никакво присъствие. Сградата изглеждаше празна.