Той кимаше с глава, докато тя говореше, неспособен да се противопостави на нейното настояване. Любовта му към нея бе толкова силна, че би направил всичко, въпреки разума. Очите му се просълзиха, но той спря сълзите си и зарови лице в раменете й, притискайки я по-близо до себе си. Погали сребристата й коса и очертанията на гърба й. Почувства как тя го прегръща с тънките си ръце и цялото й тяло трепери.
— Зная, — каза тихо той.
Тогава си спомни как Стеф бе умрял в ръцете на момичето, което обичаше, мислейки я за нещо различно от това, което бе. Дали и с него нямаше да стане така? — запита се внезапно той. Спомни си също за обещанието, което някога бе дал на приятеля си, за обещанието, което тримата си бяха дали — Пар, Кол и той, че ако някой от тях намери магия, която да може да освободи Дуорфите, те ще направят всичко, за да я притежават и използват. Черният камък на Елфите бе именно такава магия.
Почувства се спокоен, отърсен от гнева, от лошите предчувствия, от колебанията и неувереността. Пътят се отваряше пред него и той наистина нямаше друг избор, освен да го последва.
— Ще поема по този път — прошепна той и усети как сълзите навлажниха страните му.
Застанал в мрака на отстрещната стая, Уокър Бо гледаше как влюбените се прегръщат и почувства топлината на тяхната близост да го обгръща като ръцете на изгубено дете. Обърна поглед настрани. За него не можеше да има такава любов. Изпита моментно самосъжаление, но бързо се отърси от него. Бъдещето му се струваше ясно и сигурно в сравнение с мрака на настоящето. Понякога то му откриваше своето светло лице.
Той безшумно мина през помещението и се приближи до един отворен прозорец високо над улицата. Загледа се надолу сред мрака и виещите се мъгли. Светът на Елдуист беше каменен лабиринт, който се възправяше насреща му като мрачна и влажна завеса. Той бе суров, неизменен и безцелен, и му напомняше за единствената възможна посока на неговия живот.
Може би най-сетне щеше да намери смисъла на живота си.
Оставаше само една загадка. Планинецът я бе засегнал, когато се опитваше да разбере как е възможно да се изправят срещу същество с такава сила като Ул Белк. Тази загадка ги бе съпътствала от началото на тяхното пътуване, като постоянна енигма, която все не се разкриваше.
Тази загадка бе Куикнинг. Дъшерята на Краля на Сребърната река, създадена от елементите на Градините, получила живот чрез магия — тя беше като гатанка с думи от непознат език. Била е изпратена, за да ги заведе всички в Елдуист. Но защо духът просто не ги бе призовал? Или не им се беше явил на сън? Вместо това Кралят на Сребърната река бе изпратил едно живо, дишащо същество, невероятно удивително и красиво.
Защо? Тя бе тук по определена причина и тази причина още не беше ясна.
Уокър Бо тънеше в предположения.
Какво бе истинското призвание на Куикнинг?
XXVIII
Призори тримата напуснаха укритието си и тръгнаха надолу из улиците. Дъждът бе спрял, облаците се бяха вдигнали високо над заострените покриви на сградите, и светлината бе оловносива. Тишина обвиваше костите на Елдуист като призрак, въздухът бе изчистен от мъглата, безветрен и празен. Някъде в далечината се чувстваше тътенът на океана. Стъпките им отекваха като ехо, което се издигаше шепнешком към небето. Неуспешно се опитваха да открият в града поне следа от живот. Нямаше и помен от Хорнър Дийс и Пи Ел. Гризача се бе оттеглил в нощното си леговище. Паст Гринт спеше вътре в земята, а в крепостта под купола, Ул Белк представляваше едно мрачно, неизбежно присъствие, което трябваше да посрещнат.
Въпреки това Уокър Бо се чувстваше спокоен. Вървеше пред Морган и Куикнинг, удивен от своя вътрешен покой. Бе пропилял толкова много сили, за да разбере и овладее смисъла на своя живот, да се бори с двойния призрак на своята съдба и завета, който му бе възложен. Сега всичко това бе отхвърлено. Времето и събитията го бяха тласнали към този момент като непреодолима вихрушка и му бяха открили смисъла на неговия живот. Срещата с Каменния крал щеше да му покаже кой е той самият и какво е неговото предназначение. Или щеше да изпълни задачата на сянката на Аланон, или нямаше да я изпълни. Или щеше да притежава Черния камък на Елфите и да върне Паранор и Друидите, или нямаше да го направи. Или щеше да победи Ул Белк, или не. Той вече не се и съмняваше, че трябва да отхвърли колебанията, че не бива повече да се залъгва с всички онези „ако“, които бяха го измъчвали толкова дълго. Обстоятелствата го бяха довели до тук, и това бе достатъчно. Дали щеше да живее или умре, при всички случаи ще се освободи от миналото. Дали магията на Шанара бе жива в него, след като бе загубил ръката си от отровата на Асфинкс, дали бе достатъчно силна да устои на гнева на Каменния крал. Дали заветът, който Аланон бе дал на Брин Омсфорд, се отнасяше за него? Всичко това той щеше да разбере. Познанието, помисли си той с една непреодолима ирония, винаги освобождава.