Морган Лех не беше толкова сигурен.
След пет-шест стълби надолу, хванал ръката на Куикнинг, Планинецът отново се почувства като една крехка черупка, в която се гонеха страхове и предчувствия като затворени мухи. За разлика от Уокър Бо, той знаеше вече твърде много. Знаеше, че Уокър не е Мрачния чичо от някога, че митът за неговата неуязвимост е изчезнал заедно с ръката му и че той е въвлечен в същия кръг от пророчества и обещания, както и всички те. Знаеше, че самият той е още по-неспособен, един човек, който дори нямаше здраво оръжие, лишен от магията, която на косъм го бе спасявала при срещите с далеч по-слаби противници. Знаеше, че всичко зависи само от тях двамата, че Куикнинг няма да може да се намеси, че би могла да сподели съдбата им, но нямаше да може да я промени. Би могъл да каже, че разбира нейното желание да се сдобият с Черния камък на Елфите, нейната вяра в бащините й обещания и доверието, което бе проявила към тях — можеше да го каже само на думи. Можеше да се помоли да оцелеят в това свое начинание, да стане някакво чудо. Но думите и молитвите нямаше да му помогнат да преодолее своите страхове и мрачни предчувствия. Те се гонеха в него като подплашени сърни и караха сърцето му да бие.
Какво ще прави, отчаяно се питаше той, когато Каменния крал обърне към него празните си очи? Откъде щеше да намери сили?
Поглеждаше тайно Куикнинг, очертанията и сенките на лицето й и тъмния успокояващ блясък на нейните очи.
Вървяха надолу из празните улици към края на града, като се промъкваха като котки по каменните ивици на пешеходните пътеки, обърнали гръб на сградите. Почти усещаха пулса на Каменния крал в земята под тях. Почти чуваха дишането му в тишината. Усещаха погледа му върху себе ей — поглед на бог, на дух с непреодолима сила. Минутите минаваха и улиците и сградите се изнизваха едни и същи, едва напомняйки за отминалите времена и за всичките животи, които също бяха отминали без определен смисъл. Те чувстваха с неизменна сигурност безсмислието на своето начинание — сякаш някакъв таен глас, сякаш едва доловимо лице ги докосваше, за да ги убеди в това. И тримата чувстваха неговото присъствие. И всеки се бранеше по своему. Никой не се отказа. Никой не отстъпи. Обединени от общата си решимост да свършат най-сетне с този кошмар, те продължаваха да вървят.
На изток бледата светлина на утрото озари в сребристо мъглата, която се сливаше с облаците, и градът изглеждаше като кристален. Малко след това зърнаха купола и Уокър Бо, който продължаваше да върви напред, ги дръпна в сянката на една сграда, сякаш се страхуваше, че куполът може да ги види. После свърна по една странична уличка, след това по друга и по трета, сякаш вървеше сред лабиринт. Тримата пълзяха сред влагата, така както дъждовна вада се вие и си проправя път сред улиците. Пътеката им лъкатушеше покрай стените на сградите, които ги скриваха от купола, и все пак минаваше близо до него.
Най-сетне Уокър спря и отхвърли качулката на тъмната си наметка, сякаш да подуши въздуха. Беше напълно съсредоточен в себе си, потънал в мрака на съзнанието си. Вслушваше се в магията, която трябваше да го води в посока, недостъпна за очите. Преминаваха от една улица в друга, докато накрая стигнаха отворения вход на сграда, от който надолу се разкриваше широко стълбище. То водеше надолу под сградата и те се спуснаха в нещо като пещера, където десетина древни карети от стария свят почиваха върху вкаменените релси. Масивните им корпуси, разбити от времето, придаваха на подземието вид на гробище. Тънки ивици светлина падаха върху тези скелети и прахът се виеше в светлината като омара.
Стълбите отиваха още по-надолу и тримата продължиха да се спускат по тях. Минаха през един кръгъл портал на отсрещната стена, пристъпиха леко колебливо и се озоваха отново сред градските канали. В мрака каналите се разклоняваха в три посоки, катакомбите бяха обгърнати от тишина и дъх на разтление. Уокър вдигна оцелялата си ръка, около която проблясваше сребристата светлина. Отново спря, за да подуши въздуха. После ги поведе вляво.