Тунелът ги погълна с охота, стените му бяха масивни и непроницаеми, заплашващи да ги затворят завинаги. Тишината сякаш ги наблюдаваше крадешком. Не се чуваше Паст Гринт — нито шум, нито дори помен от дишането му. Елдуист отново напомняше гробница, напусната от живота, едно убежище на мъртвите. Вървяха в редица, Уокър водеше напред, Куикнинг след него, а Морган най-накрая. Не си разменяха нито думи, нито погледи. Очите им следяха светлината, която носеше Уокър, каменния под на тунела, по който вървяха, и сенките наоколо.
Уокър забави крачка и спря. Започна да движи осветената си ръка в различни посоки. Бледата светлина открои един тъмен отвор в стената вляво, след който се спускаха стълби.
Отново се отправиха надолу, по влажните хлъзгави стъпала, в една дупка под земята, сякаш пробита от червей. До тях достигна дъха на Тайдрейс и глухия ромон на вълните му, които се разбиваха в бреговете на Елдуист. Те се заслушаха внимателно дали ще чуят писукане на плъхове, но този път нямаше. Когато стигнаха края на стълбището, Уокър ги поведе в един тесен отвор вдясно, по краищата на който се издаваха остри като бръснач скали. Движеха се бавно, като опипваха пътя си, сгушени близо един до друг, за да бъдат в кръга на светлината. Влагата бе оставила тъмни петна по стените наоколо. Забелязаха нещо, което се движи. Морган с изненада видя, че това бяха морски животинки, дребни, черни морски раци. Нима бяха толкова далеч от Ул Белк, че тук да има живи същества? Или пък бяха твърде близо до водата?
После отново влязоха в подземната пещера под града. Намериха се отново на ръба, от който океанските вълни бурно се разбиваха долу в скалите. Над тях се носеше мъгла и забулваше и най-отдалечените кътчета на пещерата с бяла завеса. Дневната светлина озаряваше сенките и образуваше малки, почти безцветни дъгички на фона на мъглата.
Уокър Бо се огледа и усети присъствието, което очакваше тук. Почувства пулса на магията му. Той впери очи в невидимото. Ул Белк.
— Оттук — тихо каза той и свърна вляво.
Тогава се чу тътен от събуждането на Паст Гринт, който премина в рев, и целият Елдуист гневно се разтресе.
Планът беше прост, но простите планове се оказваха обикновено най-добрите. Единственият проблем, мислеше си Пи Ел, застанал в сянката на сградата срещу скривалището на Гризача, е в това, че аз поемам целия риск, а Хорнър Дийс нищо не рискува.
Разбира се — старецът беше измислил този план.
Както Куикнинг, Уокър и Морган Лех, така и те излязоха призори, измъкнаха се от убежището си и посрещнаха неприветливата сива светлина с присвити очи и подозрително смръщени вежди. Размениха си кратки погледи и се отправиха първо към леговището на Гризача, след което определиха мястото, където Смокът трябваше да пропадне. Когато Дийс се убеди, че Пи Ел го е запомнил, те извадиха куката, навиха макарата и се разделиха.
Пи Ел се бе върнал пред леговището на Гризача и сега стоеше там и чакаше. Трябваше да бъде потаен и бърз, но той беше свикнал и с двете — това бяха обичайните оръжия на главореза.
Дълго се вслушва в тишината, опитвайки се да прецени пространството, което трябваше да премине и дали ще може да се измъкне. Този път нищо нямаше да му помогне да избяга, ако се случеше нещо. Тясното му лице се обръщаше насам-натам, душеше миризмата на морето и камъка и се вслушваше в инстинктите, които го предупреждаваха, че Смока продължава да бъде нащрек.
Той се усмихна със студената си празна усмивка. Гневът му бе преминал. Предчувствието за убийство го успокояваше като докосването на Куикнинг, умиротворяваше го, даваше му покой. Бе притихнал и уравновесен, готов да реагира на всичко, както острието на Стиела.
Бавно пресече улицата към вратата на леговището. Здраво държеше куката и въжето в ръка. Застана пред вратата и отхвърли куката нагоре, за да я закачи на същата издатина в камъка, която бяха използвали предишната нощ. Куката се закачи и задържа. Пи Ел се отдръпна и зачака. Но вратата остана затворена. Звярът или не беше чул, или се бе подготвил за всичко. Пи Ел се бе надявал, че звукът на куката ще накара звяра да излезе и ще му спести усилието да се катери. Но явно искаше твърде много.
Пое си дълбоко дъх. Тъкмо тук планът му ставаше наистина опасен.
Пристъпи напред, хвана се за въжето, което висеше на куката, и започна да се катери. Местеше бързо ръцете си по въжето. Те бяха толкова силни, че не му се налагаше да си помага с крака. Изкачи се и пусна резето на тайния вход на скривалището. Извика силно в него и тутакси скочи, плъзгайки се по въжето като котка. Вратата започна да се издига в момента, в който той вече беше на земята. Нещо отвътре прошумоля и той мигновено отскочи. За малко едно пипало щеше да го хване. Гризача вече вървеше напред с разтворени пипала и тежко дишаше.