— Бягай! — извика той и блъсна огромното му туловище.
Пипалото се бе увило около него и се опитваше да склещи ръцете му. Той се отърси, острието на Стиела проблясна с белия блясък на магията и пипалото се отпусна. Пи Ел хукна вляво и започна да прерязва пипалата, чрез които Гризача се задържаше горе. Прах се вдигаше навсякъде, замъгляваше сивата светлина и се смесваше с мъглата, докато вече нищо не можеше да се види. Пи Ел се движеше, воден от инстинкта си. Той се спускаше и прерязваше крайниците, които се бяха вкопчили в земята, и започна да чува стърженето от пропадането на звяра отново.
После се чу стържене на метал, крайниците на Гризача се отпуснаха и той пропадна. Започна да се търкаля в бездната. Пи Ел хукна назад, за да потърси Дийс. Забеляза как старецът едва се крепи на стълбите.
— Ставай горе! — извика му той, издърпа го на крака и яростно го повлече напред.
Земята зад тях избухна, цялата улица се разкърти и каменните отломки полетяха навсякъде. Двамата мъже се препънаха и паднаха. Обърнаха се да хвърлят поглед назад.
Всичко от плана на Хорнър Дийс си идваше на мястото.
От дълбините на Елдуист се показа Паст Гринт, събуден от удара при падането на Гризача, див и гневен. Чудовището изръмжа, цялото се разтърси и издигна змиевидното си бляскаво тяло нагоре. Люспите му бяха толкова огромни, че затъмниха слабата сива светлина. От устата му висеше Гризача, превърнал се в камък при докосването до отровата му. Вече бе престанал да се съпротивлява. Паст Гринт здраво го държеше, но после го захвърли, както куче би захвърлило плъх. Гризача прелетя през въздуха и се удари в стената на една постройка. Стената се разруши от удара и Гризача бе разбит на парчета.
Паст Гринт отново се плъзна надолу в тунелите. Трясъкът от минаването му вече заглъхваше. Облаците прах се оттеглиха и светлината се появи тъмно сива. Пи Ел импулсивно протегна ръце и стисна ръцете на Хорнър Дийс. Тяхното уморено дишане беше единственият звук, който последва в тишината.
Под земята в пещерата, под крепостта на Каменния крал, трясъкът от събуждането на Паст Гринт се загуби сред шума на Тайдрейс, чиито вълни се разбиваха в каменните брегове на Елдуист. Морган Лех вдигна загорялото си лице и се озърна сред мъглата.
— Какво стана? — прошепна той.
Уокър Бо поклати глава, без да може да отговори. Все още чувстваше как земята се бе разтресла и гневът на чудовището още отекваше в ушите му. Нещо го бе накарало да изпадне в бяс — това не беше обикновено събуждане. Реакцията на създанието беше различна от тази, когато Каменния крал го призова, беше по-силна и поривиста.
— Дали отново е потънало в сън? — тревожно се запита Планинеца, като си спомни, как бе попаднал в капана.
— Да.
— А той? — посочи Морган към мъглата. — Той дали знае?
Ул Белк. Уокър бе напрегнал слух, за да долови нещо отвъд слоевете скали, опитвайки се да разбере, какво би могло да се е случило. Но той беше твърде далеч. Камъкът твърде здрав, за да проникне през него магията. Освен чрез докосване, но ако направеше това, Каменния крал щеше да бъде предупреден.
— Той е напълно спокоен — неочаквано отговори Куикнинг. Тя застана до него с уверено и гладко лице, очите й някак далечни. Вятърът задуха в сребристите й коси и ги разпиля около лицето й. — Бъди спокоен, Морган, той не е забелязал промяната.
Но Уокър я бе забелязал, каквато и да беше тя, също, както я бе забелязало момичето. Тя едва се усещаше все още, но въздействието й започваше да стига до тях и да ги изпълва. Беше нещо отвъд течението на времето и ерозията на скалите и земята. Вятърът я нашепваше, земята отекваше с нея, въздухът я вдъхваше. Родени от магията, дъщерята на Краля на Сребърната река и Мрачния чичо, и двамата бяха усетили нейното вълнение. Само Планинецът още не го съзнаваше.
Уокър Бо се почувства задушен от някакъв необичаен порив. Времето минаваше.
— Трябва да побързаме — каза изведнъж той и тръгна отново. — Бързо, Куикнинг, идвай!