Тогава бе още момче. Сега вече беше мъж и онова, в което бе вярвало момчето, отдавна му се беше изплъзнало. Беше видял твърде много от реалния свят, беше усвоил много сурови истини.
Докато изкачваше стълбите, които се виеха нагоре покрай скалните стени на пещерата под Елдуист, беше поразен от това, колко сегашните му чувства приличаха на тогавашните, за втори път заклещен сред каменния лабиринт, от който бягството не беше сигурно. В скалата се чувстваше присъствието на Ул Белк, което сякаш пулсираше в тишината. Имаше усещането, че е следен, че някакъв звяр се е събудил и дебне в коя посока ще се опита да избяга. Той чувстваше върху себе си цялата тежест на звяра, толкова огромен, че размерът му не можеше да бъде определен. Един полуостров, един град и отвъд него цял един свят — Елдуист беше всичко това и Ул Белк беше Елдуист. Морган Лех търсеше напразно онова превъплъщение, което го бе объркало като момче, за да открие истинското лице, което стоеше зад него. Ако не го откриеше, струваше му се, че никога няма да може да намери отново свободата си.
Хората, които бяха дошли от Рамплинг Стийп, единствените останали, които можеха да се изправят пред Каменния крал, се изкачваха в мълчание. Морган чувстваше такъв студ, че целият трепереше, и това не беше студ, който идваше само от хладния въздух на пещерата. Той усещаше, как студена пот пълзи по гърба му и в съзнанието му прехвърчаха мисли за това, какво щеше да прави, когато накрая стълбите свършат и те се окажат в купола. Щеше да изтегли камата си — обикновеното оръжие, което все пак бе цяло. И нима щеше да нападне едно безсмъртно същество само с него? Или пък щеше да извади своя счупен талисман с неговото прекършено острие и да нападне с него? Какво? Какво се надяваше да направи?
Гледаше как Куикнинг вървеше отпред, дребна и нежна в сребристата светлина на Уокър Бо, крехко късче плът и кръв, което можеше да бъде смазано с един единствен замах на каменната ръка на Ул Белк и сведено до елементите, които го образуваха. Куикнинг да я няма — той се опита да си представи това. Отново го обзеха страховете му като копия, които го пронизваха и изгаряха. Защо се бяха впуснали във всичко това? Защо изобщо правеха някакви опити?
Уокър се подхлъзна по едно влажно стъпало, удари си коляното и простена от болка. Те забавиха крачка и Морган чакаше всеки момент Ул Белк да се размърда. Преследвани или преследвачи — кои всъщност бяха те? Как му се искаше Стеф да бъде тук. Или Пар Омсфорд и Падишар Крийл. Копнееше за всеки от тях и за всички, поне за някой от тях. Но това беше безсмислено. Никой не беше тук, никой нямаше да дойде. Той беше сам.
С момичето, което обичаше и което с нищо не можеше да помогне.
И Уокър Бо.
Неочаквана искрица надежда проблесна в съзнанието на Планинеца. Уокър Бо. Той се загледа в загърнатата с наметало фигура, която ги водеше. Едноръкият бе избягал от Залата на кралете. Бе възкръснал от пепелта на Хартстоун. Като котка с много животи. Мрачния чичо от онова време, неуязвимият образ, дошъл сякаш от легендите. Той продължаваше да бъде едно чудо, способен да се противопостави на Друидите, на духовете, на Шадуините и да продължи да живее. Дошъл бе тук в Елдуист, за да се сбъдне съдбата, предречена му от сянката на Аланон, или да умре — това бе предназначението на Уокър Бо. Уокър, който бе преживял всичко досега, напомни си Морган, не беше човек, който може да бъде убит лесно.
Тъй че може би и този път Мрачния чичо нямаше да бъде убит. И може би това безсмъртие ще помогне донякъде и на него.
Уокър забави крачка отпред. Само помръдна пръсти и сребристата светлина изчезна. Те останаха мълчаливи в тъмното, чакаха и се вслушваха. Мракът не беше вече така непроницаем, очите им свикнаха с него и околното пространство започна да разкрива очертанията си — стълбите, тавана и стените, а пред тях — един отвор.
Изкачили се бяха до края.
Въпреки това Уокър ги държеше на мястото им неподвижен. Когато на Морган му се струваше, че вече не може да издържа, те отново тръгнаха напред, бавно, внимателно, стъпка по стъпка, като сенки сред мрака. Стъпалата свършиха и те влязоха в един коридор. Преминаха по цялата му дължина, невидими и мълчаливи, като се изключат мислите им, които на Морган му се струваше, че висят голи и вият, окъпани в светлина.
Когато свърши коридора, те отново спряха, все още в прикритието на сянката. Морган пристъпи напред и тревожно се огледа.
Купола на Каменния крал се разгърна пред него, обширен, замъглен и тих като гроб. Пейките, които обграждаха арената, се простираха в симетрични, стъпаловидни линии — един пейзаж от сенки и полусенки, който се издигаше до тавана. Най-високите му редове почти не се виждаха на фона на твърдия камък. Долу арената бе равна, грапава и смълчана. Гигантският силует на Ул Белк стоеше свит в центъра, обърнат така, че само една отсянка на грубо издяланото лице можеше да се види.