— В Уокър Бо — отвърна тя.
Пи Ел изскърца със зъби. Значи трябваше да убие Уокър Бо. Колко по-лесно щеше да бъде, ако Камъкът беше в момичето. Би могъл да я убие сега, да го вземе от нея и да изчезне, преди някой да разбере какво е станало. Едноръкият се изпречваше на пътя му навсякъде, едно тъмно присъствие, което никога не можеше да избегне. Какво ли щеше да му струва, да се отърве от него?
Знаеше, разбира се, какво. Отново усети, че плановете му се променят.
— Куикнинг! — чу се един глас.
Беше Планинецът. Пи Ел се поколеба, докато реши какво да прави. Той сложи ръка на устата на Куикнинг и я издърпа в сянката. За негова изненада момичето не оказа съпротива. Тя бе лека и покорна, почти безплътна в ръцете му. За първи път я вземаше в ръце, откак я бе отнесъл от Меадските Градини. Чувствата, които будеше в него, бяха влудяващо нежни и приятни и той с усилие успя да ги преодолее. Това по-късно, помисли си, когато ще си послужи със Стиела…
Морган Лех се показа, като оглеждаше цялата улица и непрестанно викаше момичето. Пи Ел държеше Куикнинг и гледаше как Планинецът отмина. Само след миг вече го нямаше.
Пи Ел пусна устата на момичето и тя се обърна да го погледне. В очите й не се четеше нито изненада, нито страх, а само смирение.
— Нашето време дойде, Пи Ел — промълви тя.
Сянка на съмнение наруши неговата самоувереност. Тя го гледаше по такъв странен начин, сякаш той бе напълно прозрачен за нея, сякаш знаеше всичко за него. Но ако знаеше всичко, едва ли щеше да стои тук така спокойна. Щеше да се опита да бяга, да извика Планинеца или да направи нещо, за да се спаси.
Трусовете долу под града се засилиха, после бавно стихнаха, като предупреждение, че над тях се е надвесила бавна, неизбежна лавина и ще ги погълне.
— Нашето време за какво? — едва успя да попита той, като не можеше да откъсне поглед от нея.
Тя не отвърна. Само погледна зад него, като търсеше нещо с очи. Той също погледна нататък и видя тъмната фигура на Уокър Бо, която се показа иззад облака прах на сивата светлина.
За разлика от Планинеца, Мрачния чичо ги беше видял.
Пи Ел тръгна с момичето пред себе си и извади Стиела от скритото му място. Острието проблесна с магическата си светлина. Едноръкият видимо забави ход, но приближи.
— Пи Ел — тихо промълви той така, сякаш самото име беше зловещо.
— Стой по-далеч от мен, Уокър Бо — нареди Пи Ел. Другият спря. — Познаваме се достатъчно и знаем кой на какво е способен. Няма какво да се изпитваме. По-добре да се разделим сега и всеки да си върви по своя път. Но първо ми дай Камъка.
Високият мъж стоеше неподвижен, сякаш не беше жив. Очите му съсредоточено гледаха главореза и неговата жертва. Изглежда преценяваше нещо.
Пи Ел се усмихна със зловеща усмивка.
— Не бъди толкова глупав да мислиш, че можеш да си по-бърз от мене.
— Никой от нас може да не се окаже достатъчно бърз. Паст Гринт е по петите ни.
— Ще избягам от него. Дай ми Черния камък на Елфите.
— Това ли е всичко, което искаш? — попита другият. Погледът му бе съсредоточен, сякаш се опитваше да прочете мислите на Пи Ел.
И този като момичето, каза си Пи Ел. От един дол дренки.
— Подай ми Камъка — нареди той без да обръща внимание на въпроса на Уокър.
— Пусни Куикнинг.
Пи Ел поклати глава:
— Щом избягам и съм в безопасност, обещавам ти да я освободя.
Завинаги да я освободя.
Известно време те стояха и се гледаха безмълвно. В погледите им се четеше негласна заплаха, тъмни и страшни обещания. Тогава Уокър Бо пъхна ръка в туниката си и извади Камъка. Задържа го в ръката си, тъмен и лъскав. Пи Ел леко се усмихна. Камъкът на Елфите бе черен като нощта, непроницаем и бездънен, гладък … Никога не бе виждал нещо подобно преди. Почти усещаше как магията пулсира в него.
— Дай ми го — повтори той.
Уокър Бо пъхна ръка в пояса си и извади от там кожена торбичка, върху която бяха изписани сияйни сини руни. Той внимателно пъхна с единствената си ръка Камъка в торбичката и дръпна връзките й. Погледна към Пи Ел и каза:
— Ти не можеш да използваш Черния камък на Елфите, Пи Ел. Ако се опиташ, магията му ще те унищожи.
— Животът е пълен с рискове — отвърна Пи Ел. Във въздуха се виеше прах, подухвана от слабия морски вятър. Каменната твърд на града се разклащаше при всеки далечен земен трус и се обгръщаше в мъгла от прах и облаци.