Старецът поклати глава.
— Не зная, Уокър, но чувствам, че има нещо.
После и двамата потънаха в мълчание. Мърко приятно се изтегна край огъня, вдигна глава да погледне Уокър, после пак я отпусна. Дървата в огъня силно пращяха и въздухът бе наситен с мирис на дим.
— Значи мислиш, че Друидите не са се отказали още от мен? — попита най-сетне Уокър. — Смяташ, че няма да ме оставят да се простя с живота си?
Коглин не отвърна веднага. След малко каза:
— Мисля, че сам ще решиш какво да стане с теб, Уокър. Винаги съм смятал така. Това, което ти липсва, е способността да разбираш какво е твоето предназначение. Или поне да го приемаш.
Уокър почувства да го пронизва някакъв хлад. Старецът повтаряше думите на Аланон. Той знаеше какво означават те. Трябваше да приеме, че той е човекът, определен да изпълни завета на Брин Омсфорд, че трябва да надене магическата броня и да приеме битката — като непобедим войн, призован от времето. Че трябва да унищожи Шадуините.
Един умиращ човек?
Как?
Отново настъпи тишина и този път той не я наруши.
Три дни по-късно състоянието на Уокър се влоши. Лекарствата на Сторите и грижите на Коглин внезапно отстъпиха пред настъплението на отровата. Уокър се събуди целият в треска и болен, едва можеше да става. Закуси, излезе на чардака на слънце и припадна.
В продължение на няколко дни имаше само откъслечни спомени за това, което става наоколо му. Коглин го настани в леглото му и го изтри с влажни студени кърпи, докато отровната треска бушуваше в него като нестихващ огън. Той поглъщаше течности, но не можеше да се храни. Непрекъснато сънуваше. Беше потопен в безкраен мираж, в който пред очите му преминаваха най-ужасяващи създания, а той стоеше напълно безпомощен пред тях и чувстваше, че разумът му го напуска. Той се бореше срещу тях с всички сили, но му липсваха необходимите средства. Каквото и да насочеше срещу тях, чудовищата устояваха. Накрая просто се предаде и потъна в черен сън.
От време на време се събуждаше и Коглин винаги беше до него. Успокояващото присъствие на стареца отново го спасяваше, той беше онази нишка с живота, която го държеше и го дърпаше от забвението, в което иначе щеше да бъде погълнат. Възлестите ръце се протягаха към него, понякога се вкопчваха в него, сякаш да го задържат, понякога го потупваха, сякаш беше дете, което трябва да бъде успокоено. Познатият глас го успокояваше, говореше му незначителни неща, но бе проникнат от задушевност. Усещаше, че старецът е винаги наблизо и само го чака да се събуди.
— Ти няма да умреш, Уокър Бо — струваше му се, че чува многократно той, но не можеше да бъде сигурен.
Понякога виждаше лицето на стареца приведено ниско над него, с набръчкана кожа, оредяла коса и побеляла, рошава брада. Погледът му бе светъл, изпълнен с разбиране. Усещаше неговия дъх — на горско дърво с древни клони и ствол, но със свежи, пролетни листа. Когато болестта заплашваше да го надвие, Коглин беше насреща да му помогне. Заради стареца той не искаше да се предаде, съпротивляваше се на настъплението на отровата и напрягаше воля да оздравее.
На четвъртия ден се събуди по обяд и хапна малко супа. Отровата бе временно овладяна. Лекарствата, грижите и собствената воля на Уокър да оцелее бяха взели надмощие и този път. Той си наложи да погледне осакатената си ръка и да види нанесените поражения. Отровата се бе разпространила. Ръката му се бе вкаменила почти до рамото. Тази нощ той плака от безсилие и гняв. Преди да заспи, усети Коглин близо до себе си, едно крехко присъствие срещу огромния, неумолим мрак, което тихо му казваше, че всичко ще бъде наред.
Събуди се отново в мудните, безцелни часове между полунощ и зазоряване, когато времето загубва всякаква посока. Събуди го някакъв инстинкт, чувството, че нещо е не както трябва. Той се повдигна с усилие на лакът, слаб и объркан, неспособен да разбере откъде идва това безпокойство. Странен, неопределим шум се надигаше от тишината на нощта, шум от нещо, което ставаше навън, но което сънят и болката правеха неясно. Дишането му бе накъсано. Седна в леглото с усилие и целият се тресеше от студ под завивките.
През завесите на прозореца му внезапно проникна силна светлина.
Счуха му се гласове. Не, помисли си разтревожено той. Не гласове. Гърлени, нечовешки звуци.
Напрегна се с всички сили и пропълзя до прозореца като едва се влачеше, бавно и болезнено, поради изтощението и треската. Стремеше се да не вдига шум, чувстваше нуждата да внимава, да не се издава. Звуците навън ставаха по-силни, над всичко се стелеше дъх на разложение.