Напипа перваза с ръце и успя да се придърпа до нивото на прозореца. Онова, което видя през пролуките на пердетата, го накара да се вкочани от ужас.
Коглин се събуди, когато Мърко го побутна с муцуна — грубо, настойчиво сбутване, което накара стареца мигновено да скочи на крак. Беше останал до късно след полунощ, заровен в своите книги по древна наука, търсейки средство да спаси живота на Уокър Бо. Така и беше задрямал на стола пред огъня, разтворената книга още стоеше в скута му. Така го намери Мърко.
— По дяволите, котарако — промърмори той.
Първата му мисъл беше, че нещо е станало с Уокър. После чу звуци, още слаби, но все по-усилващи се. Рев, вой и съскане. Животински звуци. И като че ли нищо не спираше приближаването им.
Той скочи на крака и се отърси от съня само за миг. Един фенер бе останал да свети на масата. Огънят в камината беше угаснал. Коглин попристегна дрехата си и се упъти разтревожен и притеснен към външната врата, за да разбере какво става. Мърко го съпроводи, като вървеше напред с настръхнала козина и оголени зъби. На ловната котка явно никак не й се нравеше онова, което става навън.
Коглин отвори вратата и излезе на закритата веранда пред къщата. Небето бе ясно и бездънно. Дърветата се къпеха в лунна светлина, долината бе обляна в бели отблясъци. Хладният въздух напълно разбуди Коглин. Той застана в края на верандата без да може да повярва на очите си. Десетки двойки червени светлинки примигваха насреща му откъм сенчестата гора, нежни алени цветове грееха в тъмното на шир и длъж. Те обграждаха къщата и цялата околност, бяха сякаш навсякъде. Коглин присви зеници да ги разгледа по-добре. И тогава осъзна, че това са очи.
Той направо подскочи, когато видя нещо да се движи сред тези очи. Беше мъж в черна униформа със сребърната емблема на вълча глава, зашита на гърдите. Коглин успя да го разгледа по-добре на светлината на луната. Беше едър, кокалест човек, с хлътнало, надупчено лице и празни, безжизнени очи.
Ример Дал, мина му веднага през ума и направо му прималя.
— Старче — обърна се с дрезгав шепот онзи към него.
Коглин не отвърна, само го гледаше втренчено, заставяйки се да не поглежда надясно, към отворения прозорец, където спеше Уокър. В гърдите му бушуваха омраза и страх, един вътрешен глас му викаше да бяга, да спасява живота си. Побързай, предупреждаваше той. Събуди Уокър. Помогни му да избяга!
Но той разбираше, че вече е много късно за това.
От известно време насам предусещаше, че ще се случи.
— Дошли сме за теб, стари човече — прошепна Ример Дал, — аз и приятелите ми.
Той махна с ръка и съществата, които го придружаваха, започнаха да излизат на светло — Шадуини, един от друг все по-ужасни. Някои бяха безформени създания като онази горска вещица, която беше прогонил от бивака на Пар и Кол Омсфорд преди седмици. Други приличаха на кучета и вълци, вървяха на четири крака, покрити с козина, с животински зурли вместо лица и оголени зъби и нокти. По звуците, които издаваха, си личеше, че са гладни.
— Жалки отрепки — каза водачът им — хора, които не са могли да се издигнат над своите слабости. Така им се пада.
Той направи крачка напред.
— Ти, стари човече, си последният — последният, който стои на пътя ми. Няма ги вече децата на Шанара, ометоха се от лицето на земята. Само ти остана — окаян някогашен Друид и няма кой да те спаси.
Бръчките по лицето на Коглин станаха по-дълбоки.
— Нима? — подхвана той. — Значи ги уби всичките, така ли?
Ример Дал само го гледаше. Няма да ти мине номерът, реши в себе си Коглин. Истината е, че не е убил нито един. Само иска да повярвам в противното.
— И си бил целия този път, само за да ми кажеш това, така ли? — попита той.
— Дойдох да свърша и с тебе — отвърна Ример Дал.
Значи това било, помисли си Коглин. Явно бе, че Главният Преследвач не е успял да се справи с децата на Шанара. Затова и бе решил, че Коглин е най-лесната плячка. Старецът едва не се усмихна. Ето докъде се беше стигнало. Е, не че беше изненада за него. Аланон го бе предупредил седмици по-рано, всъщност още когато го бе повикал да отиде и донесе Друидската история от Паранор. Той, разбира се, не предупреди Уокър. Смяташе да го направи, но не му се бе удал удобен случай. Знай, Коглин, бе произнесла сянката със своя плътен, пророчески глас. Познавам добре знаците в света на нищото. На тоя свят ти остават броени дни. Смъртта е вече по петите ти, а тя е неумолима в своя лов. При следващата ти среща с Ример Дал вече ще попаднеш в ръцете й. Затова запомни. Когато настъпи този момент, вземи Друидската история от Уокър и я пази като живота си. Не я изпускай. Не позволявай да ти я вземат. Запомни това, Коглин.