Напразно! — Простена безмълвно той, обладан от ярост и скръб.
Едва се крепеше на колене и отчаяно гледаше пламъците. Коглин и Мърко бяха загинали. Ример Дал и това, което бе останало от Шадуините, се изгуби обратно в гората. Той гледа известно време подир тях, после силата му го напусна и припадна отново.
Напразно!
Горещината на огъня наоколо му се засилваше. Събаряха се греди, разхвърчаха се искри, които дамгосваха кожата му. Тялото му се гърчеше от болка, вкаменялата ръка се влачеше като котва по дървения под. Разбираше, че съдбата му е решена. Една-две минути, и щеше да изгори в пламъците. Никой нямаше да го потърси, никой дори и не знаеше, че е тук. Старецът и огромният ловен котарак бяха прикрили неговото присъствие от Шадуините; бяха пожертвали живота си …
Той целият потръпна като си представи лицето на Ример Дал, мъртвешките очи, които го преценяваха.
Реши, че не иска да умира.
Започна да пълзи, почти без да съзнава какво прави.
X
Куикнинг го откри подир два дни. Придружаваха я Пи Ел и Морган Лех, жадни да узнаят коя бе тя, привлечени от уверението, че са нужни при намирането на талисмана, за който, според думите й, е била изпратена. Привлечени от любопитство, страст и десетки други неща, които никой от тях не можеше да определи. Бяха пътували на север от Кулхавен в продължение на три дни, вървейки открито и пеш по границата на Раб с Анар и минаха безпрепятствено на север от Уолфстаг и тъмните създания, които живееха там. Куикнинг не се криеше ни най-малко. Бе предпочела да тръгне през деня, вместо под укритието на мрака, като каза на групата от свои следовници, че трябва да останат там и да се погрижат да се възстанови здравето на земята и продължи да върви из откритите равнини през цялото време чак до подножието на гората. Морган Лех почувства успокоение, че няма да му се наложи пак да рискува да влезе в Уолфстаг, но през цялото време си мислеше, че патрули на Федерацията по границата на Раб ще се опитат да ги задържат. Колкото и странно да е, това не се случи. Забелязваха ги на няколко пъти, доближаваха, но всеки път свиваха в друга посока. Сякаш им се е сторило, че са сгрешили, сякаш нищо не бяха видели.
Вече падаше здрач, когато тримата най-сетне пристигнаха в Хартстоун, мъжете с подути стъпала, потни и леко раздразнени от бързата крачка, която бе наложило момичето и от факта, че то я поддържаше сякаш без усилие. Бяха подминали Сторлок, пресекли Нефритския проход, спуснали се бяха по Чардовия склон към Дарклин Рийч. Слънцето остана зад тях. Бавно се спускаше към хребетите на планините и небето пред тях бе озарено от светлина. Гъст черен дим се извиваше пред погледа им като змия. Видяха го много преди да могат да разберат от къде идва. Наблюдаваха го как се издига и се губи на изток в тъмнеещото небе. Морган Лех започна да се тревожи. Куикнинг не казваше нищо, но на Планинеца му се струваше, че лицето й стана по-напрегнато. Когато стигнаха края на долината и вече не можеше да има съмнение, лицето й бе съвсем посърнало.
Те проследиха пушека до развалините на къщата. Бяха останали само овъглени отломки. Огънят, който я бе погълнал, е бил толкова силен, че продължаваше да гори на места, огрявайки в червено пепелта и дърветата, и изпращаше черен дим да се вие към небето. Сечището наоколо бе обгорено и безжизнено и огромни буци пръст бяха взривени. Изглеждаше така, сякаш две големи армии са водили война в обсег от стотина метра. Всичко беше сринато със земята. Наоколо бяха разпръснати останки от нещо като тела, но никой не можеше да каже със сигурност. Дори и Пи Ел, който внимаваше никога да не разкрива мислите си, се загледа без да може да повярва на очите си.
— Шадуиниге са били тук — каза Куикнинг и това накара двамата мъже да се огледат в сенките на гората.
— Но са си отишли и вече няма да се върнат — добави тя.
Под ръководство на момичето те претърсиха сечището, за да открият Уокър Бо. Сърцето на Морган се сви. Той се надяваше, че Уокър не е тук, че нападението на Шадуините е имало някаква друга причина.
Нищо не би могло да оживее след всичко това, помисли си той. Гледаше как Пи Ел подритва неохотно купища отломъци, явно обзет от същите мисли. Въпреки че Пи Ел го бе спасил от Федералния затвор, Морган не можеше да почувства някакви по-приятелски чувства към другия. Пи Ел го бе освободил по настояване на Куикнинг; нямаше и пръста да си помръдне, ако момичето не беше поискало. Вече бе намерил начин да му го каже. Кой беше той, си оставаше загадка, но Планинецът не очакваше нищо добро от неговото присъствие тук. Дори и сега, когато претърсваха почернялото сечище, той приличаше на котка, която търси нещо да си играе.