Той колебливо я изгледа.
— Можеш ли да ми кажеш нещо от това, което се очаква да правя?
Тя поклати глава.
— Или по какъв начин бих могъл да отнема Черния камък на Елфите от Ул Белк?
Отговорът бе отново категорично не.
— Поне ми кажи как ще те закрилям, когато имам само една ръка и…?
— Не.
Той се свлече на земята; изведнаж почувства невероятна слабост. Мракът се спускаше като пелена от съмнения и нерешителност, в чиито гънки се задушаваше.
— Аз съм половин човек — прошепна той. — Вече нямам вяра в себе си, в обещанията, които съм дал сам пред себе си, в задачите, които съм си поставил. Оставих се да ме влачат разни Друидски видения и повели, в които не вярвам. Бях лишен от двамата си най-близки приятели, от дома си и от чувство за смисъл. Бях най-силният между онези, които отидоха на срещата с Аланон и бях човекът, на когото другите разчитаха; сега съм най-слабият, едва мога да се държа на собствените си крака. Не мога така бързо като теб да махна с ръка на виденията на Гримпонд. Твърде често съм бил необосновано самоуверен. Сега трябва да подлагам всичко на съмнение.
— Уокър Бо — обърна се към него тя.
Той я загледа с удивление, когато тя протегна към него ръце и го вдигна на краката.
— Ти ще бъдеш отново силен — но само ако вярваш.
Тя беше толкова близо, че той усещаше топлината на протегнатите й ръце в пронизващия нощен хлад.
— И ти си като мен — тихо каза тя. — Вече си го усетил, макар че не можеш да разбереш защо. Така е, защото преди всичко друго ние сме създания на магията, която носим. Магията ни определя, формира и ни прави онова, което сме. И за двама ни тя е рождено право, от което не можем да избягаме. Ти искаш да ме защитиш, като ми казваш за своето видение, като се опитваш да отклониш опасността, ако видението се окаже вярно. Но Уокър Бо, ние сме свързани по такъв начин, че независимо от никакви предсказания и видения не можем да оцелеем разделени. Нима не чувстваш това. Длъжни сме да открием следите, които ще ни отведат в Елдуист, при Ул Белк и Черния камък на Елфите и да довършим започнатото докрай. Не можем да позволим на никакви видения да ни попречат за това, което ще стане. Не трябва да допуснем страха от бъдещето да се намеси.
Тя замълча.
— Магията, Уокър Бо. Магията ръководи моя живот и му придава смисъл. Магията, дадена ми от моя баща. Можеш ли да кажеш, че при теб е различно?
Това не беше въпрос. Това бе констатация, истина, която не подлежи на съмнение. Той си пое дълбоко дъх.
— Не — призна той. — Не мога.
— Ние не можем нито да я отречем, нито да избягаме от нея, нали?
— Не.
— Това е общото между нас — това, и различните ни задачи — да открием Черния камък на Елфите и да запазим Четирите земи, твоята — дадена от сянката на Аланон, моята — от моя баща. Нищо отвъд това няма значение. Всички пътища водят към Друидския талисман.
Тя вдигна лице към слабата светла пътека, която се спускаше сред дърветата от звездното небе.
— Ние заедно трябва да го потърсим, Уокър Бо.
Тя бе толкова уверена в своето твърдение, толкова сигурна в думите си. Уокър срещна погледа й, все още изпълнен със съмненията и страховете, които го бе подтикнала да отхвърли, но успокоен сега от нейното чувство за перспектива и сила на волята. Някога той притежаваше и двете в същата степен. Сега се чувстваше засрамен и ядосан, че вече ги няма. Спомняше си решимостта на Пар Омсфорд да върши онова, което е правилно, да използва своя магически дар. Спомни си собствената си неизречена клетва пред духа на Коглин и Мърко. Все още не можеше да забрави видението на Гримпонд, но Куикнинг беше права. Не можеше да позволи то да го отклони от търсенето. Той я погледна и кимна с глава. Някаква степен на решимост се върна.
— Няма да говорим повече за видението на Тъмни вир.
— Не, докато не му дойде времето — отвърна тя.
Тя го хвана за ръка и го поведе обратно през тъмната гора да спят.
XI
Пар Омсфорд бавно се възстановяваше. От две седмици вече лежеше в подземното скривалище на Кърта, завит в старите завивки и имаше вид на скелет, обездвижен и изтерзан. Пламъкът на свещта хвърляше мрежа от светлини и сенки, а наоколо щъкаха осиновените деца на Кърта със странни и безизразни лица. Нямаше никаква представа за времето, прекъснал бе всякаква връзка с реалния свят. Постепенно започна да излиза от унеса и да идва на себе си. Започна да различава деня от нощта, както и лицата на Дамсон Рей и семейството на Кърта. Мракът се отдели от светлината и подземната му стаичка доби по-ясни очертания. Взираше се в парцалените кукли на децата, с копчета за носове и очи, със зашити устни и ръце и крака от старо платно. Измисляше им имена. Говореше само за да чува гласа си. Хранеше се, спеше.