Веднаж Дамсон доста предпазливо го попита:
— Дали не се лъжеш? Ами ако това не е Мечът на Шанара?
Той доста се замисли, преди да отговори:
— Когато го видях в подземието, Дамсон, и когато го докоснах, бях сигурен, че е той. Съвсем сигурен. Толкова пъти съм пял песента за Меча на Шанара, толкова пъти съм си го представял. Нито за миг не се усъмних.
Той бавно поклати глава:
— И все още съм убеден, че е той.
Тя кимна. Седнала бе до него с подвити крака и зеленикавите й очи блестяха.
— Но може би е така, само защото си очаквал да го намериш. Голямото ти желание те е подвело.
— И това е възможно — съгласи се той. — Но тогава. Не и сега. Погледни това острие. Само го виж. Дръжката е стара и протрита, но острието блести като ново. Това може да бъде само магическия Меч на Шанара. Погледни резбата…
Изведнаж въодушевлението го напусна и той въздъхна. Забеляза съмнението в погледа й.
— Е, да, вярно е, че за нищо не става. Съвсем за нищо. Зная какво трябва да чувствам, когато го взема в ръце, но в него няма и следа от магия. Нима е възможно това да е Мечът на Шанара?
— Антимагия — натъртено произнесе Кърта. Той се бе свил близо до тях в ъгъла на стаята и почти се бе слял със сенките. — Само една фалшива обвивка.
— И той направи гримаса като опъна бузите си с ръце.
Пар го погледна и кимна.
— Да, Кърт, сигурно това е някаква измама. И аз съм си го мислил. Но каква ще да е тази антимагия, по-силна от Меча на Шанара? Откъде у Шадуините такава магическа сила? А пък ако я имат, защо просто не са унищожили острието? И защо аз да не мога да превъзмогна тази антимагия, ако Мечът ми принадлежи по право?
Кърта го гледаше сериозно, без нищо да каже. Дамсон също не отговори.
— Нищо не разбирам — прошепна той. — Не мога да проумея какво не е наред.
Учудваше го също как така Ример Дал го бе пуснал да си иде с Меча. Ако това беше въпросното оръжие, то би могло да унищожи Шадуините и Дал никога нямаше да го остави в ръцете на Пар Омсфорд. Вместо това той му го даде безусловно, едва ли не нарочно и се опита да го убеди, че е бил заблуден както по отношение на Шадуините, така и по отношение на Меча.
И после сам му доказа, че Мечът не може нищо да му стори.
Пар кръстосваше жилището на Кърта с оръжието в ръка, претегляше го, преценяваше го, искаше да събуди магията му. Но тайната на Меча на Шанара все му се изплъзваше.
От време на време Дамсон излизаше от подземното им укритие и се разхождаше из улиците на Тирс. Странно бе да си помислиш, че над тях, невидим и нечут, живееше цял един град, с хора и сгради, със слънце и свеж въздух. Пар копнееше да излезе с нея, но тя разумно го съветваше да не го прави. Беше още слаб, а и Федерацията продължаваше да го издирва.
Седмица след като Пар се бе вдигнал от легло и вече можеше да ходи сам, Дамсон се върна с лоши новини.
— Преди няколко седмици Федерацията е открила хората на Джут. Някой ги е предал. От Търс тръгнала цяла армия към Парма Ки и ги обсадила, като успяла да преодолее съпротивата им. Джут бил заловен. Станало е точно когато ти, Пар, се измъкна от Шахтата. — Тя млъкна и после добави. — Избили са всички до един.
Пар едва успя да си поеме дъх.
— Наистина ли?
— Така заявява Федерацията. Според тях с Движението е свършено.
Настана мълчание. Бяха насядали край една дълга маса заедно с Кърта и неговите деца, чийто глас не се чуваше. Пред всеки бе поставена чашка с чинийка. Това бе следобеден ритуал.
— Още малко чай, скъпа Дамсон? — попита Кърта със сърдечна любезност. Обраслото му лице се подаваше от края на масата. Тя кимна без да сваля очи от Пар.
Той леко сви вежди.
— Но ти не изглеждаш особено разтревожена — каза накрая той.
— Ами доста е странно, че за подобна победа може да не се чуе в продължение на няколко седмици.
— Смяташ, че слуховете не са верни, така ли?
Тя си отхапа от бисквитите, които им бе предложил Кърта и започна да дъвче.
— Може и да са хванали Джут. Но аз познавам Падишар Крийл. Той е твърде умен, за да се остави да го уловят в собственото му скривалище. Още повече, че съмишленици на Движението в града ми казаха, че според разказите на обикновените войници са убили към десетина-двадесет души и когато пробили обсадата, намерили само техните трупове. Какво тогава е станало с другите? В лагера имаше поне триста души. И освен това, ако Федерацията наистина беше заловила Падишар Крийл, тя щеше да забучи главата му на градските порти, за да го докаже.