Излязоха в началото на по-широк тунел, скосен по средата, от който каменни пътеки отвеждаха към канала. Пресичаха го два по-малки тунела. Във всеки от тях просветваха факли. Свърнаха в един завой, но там също ги чакаше факла. Дамсон спря и придърпа Пар към скалата.
Погледна го и в очите й се забелязваше отчаяние.
— Има един начин да се измъкнем и той е да вървим напред — прошепна тя, с устни до ухото му. — Върнем ли се, ще ни заловят.
Тя отстъпи назад, за да чуе отговора му. Той погледна зад нея. Светлините наближаваха все по-бързо, чуваше се чаткане на ботуши, до тях достигнаха първите гласове. Той едва не се задуши от завладелия го страх. Струваше му се, че Федерацията винаги щеше да го следва по петите, че това бягство нямаше да има край. Толкова пъти вече се беше изплъзвал. Нямаше как да продължава вечно. Рано или късно, късметът щеше да му изневери. На косъм се беше отървал от Шахтата и Шадуините. Беше уморен, травмиран и искаше само да го оставят на мира. Но Федерацията никога нямаше да го остави. Това беше безкраен омагьосан кръг.
За миг отчаянието напълно го овладя. Тогава внезапно си помисли за Кол. Спомни си, че се беше заклел да отмъсти за съдбата на брат си. В същия миг гневът измести отчаянието. Не, няма да се оставя да ме затворят, закле се мълчаливо той. Няма да се дам на Ример Дал.
Моментално си помисли да извика магията, която му беше помогнала в Шахтата, да призове огнения меч, който бе съсякъл враговете му на парчета. Но веднага отхвърли този порив. Силата беше прекалено голяма, за да се изправи пред нея за втори път толкова скоро, при това без достатъчно да я разбира. Сега бе нужна хитрост, а не груба сила. Внезапно си спомни как се бе изплъзнал от Федерацията онази нощ в Народния парк.
Дръпна Дамсон и бързо се отправи към една тъмна ниша в стената на тунела. Сви се с момичето в мрака и докосна с пръст устните й, за да й даде знак да мълчи.
Войниците на Федерацията наближиха — петима здравеняци, които държаха високо факлите си, за да виждат по-добре при огледа. Металните остриета на камите им проблясваха. Пар пое дълбоко въздух и се съсредоточи в себе си. Оставаше един-единствен шанс. Само един.
Изчака, докато онези се озоваха точно пред тях и извика заклинанието. Овладя го напълно и внимателно насочи енергията му. Обви войниците в мрежа от шепот, който трябваше да ги предупреди и им внуши да побързат нататък, където в далечината водите на канала се размърдаха, сякаш някой се движеше в тях.
Почти като един, войниците се спуснаха да бягат и се стрелнаха покрай тях без дори да погледнат встрани. Равнинецът и момичето се залепиха бездиханни към стената. Само след миг войниците бяха изчезнали.
Дамсон и Пар бавно се изправиха на краката си. Дамсон спонтанно разтвори ръце и прегърна Равнинеца.
— Ето че силата ти се върна, Пар Омсфорд — прошепна тя и го целуна. — Сега да минем оттук. Почти сме свободни.
Те бързо се спуснаха през прохода, прекосиха кръстовище на два канала и навлязоха в пресъхнал кладенец. Факлите, чаткането на ботуши и гласовете се бяха стопили в тишината. Една стълба извеждаше нагоре. Дамсон тръгна напред и спря, за да повдигне люка. През отвора се промъкна слаба светлина. Тя се озърна наоколо и се измъкна горе, последвана от Пар.
Озоваха се под един скосен навес, от който една врата извеждаше навън. Дамсон приближи, отвори я внимателно и излезе на пръсти заедно с Пар.
Озоваха се в Тирс с неговите крепостни стени, вити кули и скупчени постройки от камък и дърво. Въздухът бе наситен с миризми и звуци. Свечеряваше се. Слънцето захождаше на запад и хората от града се прибираха у дома. В тихата лятна задуха животът бавно помръкваше. Горе небето се превръщаше в черно кадифе и звездите го обсипваха като кристали. Удивително яркото пълнолуние хвърляше хладната си бяла светлина над света.
Пар Омсфорд се усмихна, забравил болките си, за миг оставил страховете си назад. Намести Меча на Шанара на раменете си. Хубаво беше да си жив.
Дамсон се протегна и нежно взе ръката му в своята.
Двамата свърнаха надолу по улицата и се изгубиха в нощта.
XII
Куикнинг остана в Хартстоун с малката си компания още няколко дни, докато Уокър Бо напълно и възстанови. Това ставаше бързо. Той беше здрав по природа, а и оздравяването се ускоряваше от кратките докосвания и внезапните усмивки на момичето, от самия факт на нейното присъствие. Тя криеше магия, която я обгръщаше като невидима аура и преминаваше във всичко, до което се докоснеше, вдъхвайки му удивително пълнокръвен и непосредствен живот. Уокър възвърна силата си почти изведнаж, пораженията на отровата останаха само спомен, както донякъде и болката от загубата на Коглин и Мърко. Безумният поглед изчезна от очите му, той подтисна гнева и страха си, заключи ги в някакво тъмно ъгълче на съзнанието, където да не го безпокоят, но да може да си ги спомни, когато му дойде времето. Неговата увереност и решимост се върнаха, а с тях и чувството му за смисъл, вътрешната му непоколебимост. Превърна се отново в Мрачния чичо от едно време. Магията му помогна да се възстанови, но истинският подтик идваше от Куикнинг, която миг след миг го обгръщаше с топлота, която засенчваше слънцето.