Тя успя да направи и друго. Сечището, където някога се намираше къщата, се оказа изчистено от пожарищата и постепенно не остана и следа от битката с Шадуините. На мястото на празната пустош покълнаха треви и цветя и въздухът бе изпълнен с багри и аромати, които носеха утеха и успокоение. Дори руините на къщата бяха стрити на пепел, докато напълно изчезнат от погледа. Човек имаше чувството, че тя е способна всеки момент да сътвори света отново.
Морган Лех заговори Уокър, когато Пи Ел не беше наблизо и му призна, че не разбира кой е всъщност онзи и защо Куикнинг го бе взела с тях. Това го караше да изпитва тревога. Морган се бе променил, откак Уокър го бе виждал за последен път. Безразсъден и самонадеян, когйто за първи път дойде в Хартстоун, сега той беше смирен и овладян, предпазлив, но не и страхлив, въобще един благоразумен човек. Уокър го харесваше повече така и си мислеше, че онова стечение на обстоятелствата, което го бе откъснало от Омсфордските му роднини и го бе довело в Кулхавен, бе спомогнало много за неговото съзряване. Планинецът разказа на Уокър какво бе сполетяло Пар и Кол, как те се бяха присъединили към Падишар Крийл и Движението, как бяха отпътували за Тирс, за да се опитат да измъкнат Меча на Шанара от Шахтата, как бяха влезли в битка с Шадуините, как се бяха разделили и избягали поотделно. Разказа на Уокър за покушението на Федерацията над Джут, за предателството на Тийл, за нейната смърт и тази на Стеф и как въстаниците бяха избягали на север.
— Тя всичките ни предаде, Уокър — заяви накрая Морган — Предаде баба Елиза и леля Джилт в Кулхавен, Джуджетата, които работеха за Съпротивата и за които знаеше, изобщо всички. Сигурно и Коглин е предала тя.
Но Уокър не мислеше така. Шадуините знаеха за Коглин и Хартстоун откакто Паяците Гноми бяха отвлекли Пар още преди няколко месеца. Бяха дошли едва сега, защото така са предпочели. Преди да убие Коглин, Ример Дал му бе казал, че той е последната заплаха за Шадуините, а значи се е почувствал застрашен от него. Повече го тревожеше не как Ример Дал ги бе открил, а заявлението на Главния Преследвач, че всички деца на Шанара са мъртви. Той явно грешеше по отношение на Уокър, но какво бе станало с Пар и Рен или с останалите от рода на Шанара, разпратени на различни страни от сянката на Аланон, за да открият онези загубени и изчезнали неща, които ще спасят Четирите земи? Дали и по отношение на тях Ример Дал грешеше или ги бе сполетяла съдбата на Коглин? Нямаше как да узнае истината, затова не споделяше мислите си с никого. Нямаше никакъв смисъл да казва каквото и да било на Морган Лех, който вече се бореше с предполагаемите последици от своето решение да тръгне след Куикнинг.
— Зная, че мястото ми не е тук — довери той на Уокър един следобед. Бяха седнали в сянката на един стар бял дъб и заслушани в песента на птиците, ги наблюдаваха да се стрелкат над тях. — Сдържах обещанието си пред Стеф да се погрижа за баба Елиза и леля Джилт. Но какво стана с думата, която дадох на Пар и Кол, че няма да ги изоставя! Не ми е мястото тук. Трябва да се върна в Тирс и да ги потърся.
Но Уокър отвърна:
— Не, Планинецо. Не трябва. И какво ще постигнеш, дори ако ги намериш? Можеш ли да направиш нещо срещу Шадуините? Тук имаш много по-важен шанс, дори повеля, ако е права Куикнинг. А може да успееш да върнеш и магическата сила на меча, както аз — ръката. Напразни надежди, биха казали по-прагматичните. Ала все пак надежди. Тя ни е потребна, Планинецо, и ние откликваме на тази потребност. Ние сме нейни деца, нали така? Не мисля, че можем да се откажем от тези чувства толкова лесно. Принадлежим й, поне засега.