Той бе повярвал в това под влияние на среднощния си разговор с Куикнинг, когато й бе разказал за видението на Гримпонд, а тя настоятелно и категорично бе отхвърлила опасенията му. Морган Лех бе не по-малко покорен, хипнотизиран от красотата й, обладан от копнеж. Не можеше да преодолее нейното необяснимо привличане. И тримата бяха привързани към Куикнинг по различен начин. За Морган това бе физическо привличане. Той се възхищаваше от вида и движенията й, от изключителните черти на лицето и форми на тялото й, от нейната невиждана красота, превъзхождаща всичко, което би могъл да си представи. Уокър бе привлечен по по-духовен начин, от една близост, основана на общата им вродена магия, която пораждаше взаимно разбиране на мислите и действията. Те бяха свързани с обща верига от връзки, където всяко звено бе споделен магически опит.
Най-трудна за разбиране бе целта на Пи Ел. Понякога той наричаше себе си артист, човек на илюзията и на бягството от действителността, но ясно беше, че е нещо повече. За никой не беше тайна, че той е извънредно опасен, но въпреки това успяваше напълно да скрие истината за себе си. Той рядко разговаряше с тях, дори и с Куикнинг, въпреки че за него тя имаше същата притегателна сила, както и за Уокър и Морган. Но Пи Ел беше привлечен към нея като към своя собственост, не като към любима или духовно сродна душа. Той бе привързан към Куикнинг както занаятчията към изкусно създаден предмет, който е свидетелство за неговото умение. Уокър не можеше да разбере такова отношение, защото Пи Ел също като тях бе приет без никакви заслуги към Куикнинг. И все пак той имаше натрапчивото чувство, че Пи Ел гледа на момичето като на своя собственост и в някакъв момент ще предяви правата си над него.
Дните на седмицата се изнизаха и най-сетне Куикнинг реши, че Уокър е добре и може да пътува. И тъй, четиримата напуснаха Хартстоун. Вървяха пеша, защото из тези места не можеше да се върви по друг начин. Пътят им минаваше на север през Дарклин Рийч и горите на Анар, по западния склон на Тофер Ридж в посока към Раб, прекосяваше реката в една теснина и продължаваше към Чарналите. Напредваха трудно, защото тези места бяха гъсто покрити с гори и шубраци и насечени от дефилета и водораздели. Налагаше се постоянно да се отклоняват от посоката си, за да търсят проходим терен. Времето обаче беше хубаво, топли слънчеви дни с лек ветрец в края на лятото, дълги, бавно точещи се часове, които правеха всеки ден желан и безкраен. Болестта се усещаше дори и тук далеч на север, земята и всичко живо беше посърнало и отровено, макар и не в толкова напреднал стадий, колкото в централните части на Четирите земи. Дъхът и ароматите, гледките и звуците бяха свежи, нови и незасегнати. Потоците бяха чисти и горите зелени. Животът в тях не бе поразен от скупчващия се мрак, с който Шадуините заплашваха да обвият всичко.
Нощем се настаняваха сред горски поляни край потоци или езера, откъдето черпеха прясна вода, често ловяха и риба. Понякога мъжете си приказваха, включително и Пи Ел. Куикнинг беше затворена. Когато спираха в края на деня, тя се усамотяваше сред сенките, далеч от огъня и присъствието на другите трима. Не че ги пренебрегваше или избягваше; по-скоро имаше нужда да бъде сама. Стената между тях се издигна от самото начало на пътешествието им, една невидима дистанция, която тя установи първата нощ и продължи да спазва през цялото време. Тримата, които водеше след себе си, нищо не питаха. Наблюдаваха се крадешком, наблюдаваха и нея и чакаха да видят какво ще се случи. И когато нищо не се случи, обединени от изолацията, която тя им бе наложила, започнаха да се отпускат един пред друг и да разговарят. Морган по начало бе винаги готов за разговори. Той бе отворен и непринуден младеж, който обичаше приказките и хората. Що се отнася до Уокър и Пи Ел, при тях положението беше различно. И двамата по природа и по навик бяха затворени и недонерчиви. Често разговорите помежду им се превръщаха в полесражения, при които всеки се опитваше да узнае тайните на другия и да не разкрие своите. Използваха разговорите за прикритие и внимателно отклоняваха темите от всичко, което наистина имаше значение за тях.
И тримата най-често размишляваха върху това къде отиват и какво ще правят, когато стигнат там. Разговорите на тази тема обаче приключваха бързо. Никой не искаше да дискутира каква магия притежава, макар че Уокър и Морган имаха някаква представа за силата на другия. Никой не предлагаше план на действие за намирането на талисмана. Дуелираха се като с шпаги, изпробваха силата и слабостта си, маневрираха с въпроси и предположения и се опитваха да разберат слабите места на другите. Уокър и Пи Ел не успяха да научат нищо особено един за друг. Стана ясно, че Морган е тук заради магията, заключена в Меча на Лех, но беше невъзможно да се узнае нещо съществено за това счупено оръжие. Към Морган непрестанно се отправяха въпроси за това какво може Мечът на Лех, къде прониква, каква сила притежава. Морган използва целия си талант, за да бъде едновременно мил и неясен със своите отговори и да оставя впечатлението, че магията му едновременно е способна на всичко и нищо. Накрая Пи Ел го остави на мира.