Слабият мъж гледаше безмълвно към нея й очите му не издаваха нищо от онова, което мислеше.
— Щом стигнем Рамплинг Стийп, ще помолим да ни покажат пътя — продължи тя с глас, който бе тих като шепот, но кристален като камбана и уверен. — Все някой ще ни посочи пътя към Елдуист.
И за голяма изненада на Уокър и Морган Лех, Пи Ел само кимна и отстъпи. Тази нощ той не проговори на никого, сякаш бе забравил за тяхното съществуване.
На следния ден стигнаха един широк път, който извеждаше към западните предпланини и тръгнаха по него. Пътят се виеше като змия в светлината и после в сянка, когато слънцето се скри зад върховете на Чарналите. Спусна се нощ и те се настаниха за нощуване под звездите. Небето бе ясно за първи път от много дни насам. Те тихо си поприказваха след вечеря, възвърнали спокойствието си, след като дъждовете преминаха. Никой не спомена за предишната нощ. Пи Ел изглеждаше доволен от това, което каза Куикнинг, макар че тя всъщност нищо не му бе отговорила. Всичко идва от нейното отношение, помисли си Уокър, от магията, с която разсея подозрението и гнева му.
Рано на другата сутрин поеха отново на североизток. Слънцето грееше ярко и топло. Късно следобед се изкачиха високо в предпланините, близо до планинските подножия. По залез слънце пристигнаха в град чето Рамплинг Стийп.
Слънцето се бе скрило и бледите отблясъци зад планините на запад оцветяваха хоризонта в сребърно-златисти оттенъци. Долу Рамплинг Стийп бе потънал в сенки, разположен в подножието на върховете, там, където горските дървета ставаха по-редки, разпилени тук-таме сред скалите. Градчето се състоеше от жалки схлупени постройки върху каменна основа, с дървени стени и покриви, със защорени прозорци и здраво залостени врати, като очите на уплашени деца. Между тях се виеше една единствена улица, сякаш търсеше път да избяга. Всички сгради бяха струпани от двете й страни, освен няколко колиби и малки къщурки, разположени малко по-високо, като безгрижни часовои. Всичко отчаяно плачеше за ремонт. От стените висяха счупени греди, по покривите липсваха керемиди, портите бяха хлътнали и изкривени. Сребисти отблясъци пропълзяваха през процепите и пукнатините. Близо до къщите стояха коне, впрегнати в каруци, а между тях като призраци се движеха тъмни фигури на два крака.
Когато групата се приближи, Уокър забеляза, че фигурите бяха предимно Тролове — огромни тромави силуети с неразгадаеми лица. Някои от тях погледнаха четиримата, които минаха по пътя, но никой не ги заговори, нито ги погледна втори път. До тях достигаха гласове, суетене, мърморене и смях, които отекваха през разнебитените стени. Но въпреки разговорите, смеха и движението на хора, Рамплинг Стийп изглеждаше празен, сякаш напуснат отдавна от всичко живо.
Куикнинг ги поведе по пътя без да спира, като не поглеждаше нито наляво, нито надясно, уверена в себе си, както винаги. Морган вървеше на крачка след нея, като внимаваше да стои по-близо, бдителен и предпазлив, макар че сигурно нямаше основание за това. Пи Ел се беше отдръпнал вдясно, на известно разстояние. Уокър ги следваше.
В центъра на Рамплинг Стийп имаше няколко бирарии и като че ли всички се бяха събрали тук. От някои се чуваше музика, мъжете сновяха насам — натам през вратите, появяваха се в светлината и пак се скриваха в сенките, безлично анонимни. Минаваха и някои жени с измъчен и суров вид. Рамплинг Стийп изглеждаше място на запустение, а не място на живот.
Куикнинг ги заведе в първата от бирариите и попита съдържателя дали познава някой, който би могъл да ги изведе през планините до Елдуист. Зададе въпроса си така, сякаш нямаше нищо необичайно в него. Не обърна никакво внимание на смущението, което предизвика нейното присъствие, на погледите, насочени отвсякъде към нея, на мрачния глад, който се четеше в много от очите, или поне се направи, че не му обръща внимание. Може би, помисли си Уокър, докато я наблюдаваше, всичко това не я интересува. Той забеляза, че никой не се опита да приближи, нито да заплаши с нещо. Морган стоеше зад гърба й, готов всеки момент да я защити, и гледаше тази неприятелски настроена, отблъскваща сган, сякаш един човек би могъл да предотврати в случая каквото и да било. Но нито Планинецът, нито Уокър и дори вдъхващият страх Пи Ел не ги възпираха. Възпираше ги самото момиче, зашеметяващо като създание от някакъв сън, който не бива да се прекъсва. Мъжете от бирарията гледаха с диви погледи, без да повярват на очите си, но и без желание да не си вярват.