— Хорнър Дийс — обърна се Куикнинг към него със звънливия си глас.
Огромните ръце свалиха бавно халбата от скритата в брада уста и я поставиха на масата. Голямата космата глава се повдигна. Мъжът беше огромен, далеч прехвърлил годините на зрелостта. Целият беше космат, ръцете му, гърлото и гърдите, главата и лицето. Само очите и носът му се виждаха. Годините му не можеха да се разберат, но цялата му коса бе сребристо бяла, а кожата под нея сбръчкана и потъмняла, пръстите криви като стари корени.
— Може и да съм аз — изръмжа той като от някаква гигантска пещера. Очите му бяха съсредоточени върху момичето.
— Казват ме Куикнинг — рече тя. — Това са мои приятели. Тръгнали сме да търсим Елдуист и един човек на име Ул Белк. Казаха ни, че ти знаеш за тях.
— Излъгали са ви.
— Можеш ли да ни заведеш там? — попита тя без да обръща внимание на отговора му.
— Току-що ви казах…
— Можеш ли да ни заведеш там? — повтори тя.
Грамадният мъж я погледна безмълвно, нищо не трепна по лицето му, нищо не издаваше мислите му. Беше като грамадна канара, надживяла времето и промените, за която те бяха само слаб повей на вятъра.
— Коя си ти? — попита накрая той.
Куикнинг не се поколеба:
— Аз съм дъщерята на Краля на Сребърната река. Знаеш ли за него, Хорнър Дийс?
Другият бавно кимна.
— Да, зная го. И предполагам, че си тази, за която се представяш. А може и аз да съм този, за когото ме мислиш. Дори може да зная за Елдуист и Ул Белк. Единственият, който знае нещо — единственият, останал жив. Възможно е и да ви заведа там, ако искате. Но не разбирам защо. Седнете.
Той посочи празните столове наоколо и четиримата се настаниха на масата срещу него. Той изгледа всички последователно, после обърна очи към момичето.
— Не сте хора, които не знаят какво искат. Защо сте решили да търсите Ул Белк?
Черните очи на Куикнинг бяха бездънни, съсредоточени.
— Ул Белк открадна нещо, което не му принадлежи, и трябва да го върне.
Хорнър Дийс изсумтя подигравателно.
— И вие сте намислили да му го откраднете, така ли? Или да го помолите да го върне? Познавате ли Белк поне малко? Аз го познавам.
— Той открадна талисмана от Друидите.
Дийс се поколеба. Косматото му лице се изкриви от някакъв спомен.
— Момиче, никой, който е стигнал до Елдуист, не се е върнал оттам. Никой освен мене, а аз просто имах късмет. Има неща, срещу които никой не може да застане. Белк, този старец, идва от друго време, изпълнено с черна магия и зло. Вие нищо не можете да му отнемете, нито пък той някога ще ви го върне.
— Хората, които са с мене, са по-силни от Ул Белк — отвърна Куикнинг. — Освен това притежават магия, която може да победи неговата. Така твърди моят баща. Тези тримата — и тя ги назова поотделно — ще успеят.
Докато тя изричаше имената им, Хорнър Дийс ги погледна последователно, без да се спира на нито един, освен на Пи Ел — и то толкова за кратко, че Уокър изобщо не беше сигурен.
— Това са само хора — каза Хорнър Дийс. — Ул Белк е и нещо повече. Не може да бъде убит като обикновен човек. Сигурно не може дори да бъде открит. Ако той ви намери, с вас е свършено.
Куикнинг го погледна за момент през масата, после импулсивно протегна ръка и докосна дървената й повърхност. Мигновено една тресчица се отдели, оформи се крехко стъбло, разтвориха се листата му и накрая разцъфна дребен синчец. Усмивката на Куикнинг беше магическа като докосването й.
— Покажи ни пътя за Елдуист, Хорнър Дийс — каза тя.
Старецът навлажни устни.
— Няма да ви се размине само с цветя при Белк — каза той.
— Може би — прошепна тя и на Уокър му се стори, че за миг изцяло се пренесе някъде другаде. — Не ти ли се иска да дойдеш с нас и да видиш?
Дийс поклати глава.
— Ако съм остарял, не е от глупост.
Той се замисли, после отново се приведе напред.
— Преди десет години ходих в Елдуист. Бях разбрал къде се намира по-рано, но знаех, че е опасно и не исках да ходя сам там. Продължих да мисля за това обаче. Исках да зная какво има там, защото съм любопитен по природа. Бил съм Следотърсач, войник, ловец, всичко, което човек може да бъде. И всичко в края на краищата се свежда до това да разбереш кое какво е. Тъй че продължих да мисля за Елдуист, да се питам какво ли има там, сред всичките тези древни сгради, сред целия този камък навсякъде, където погледнеш. И накрая отново се върнах там, защото не издържах повече. Взех дванайсет мъже със себе си, за да бъдем общо тринайсет, което е щастливо число. Надявахме се, че ще открием нещо значително там, в такова старо и тайнствено място. Знаехме как се нарича; години наред се носеха легенди за него по тези места и отвъд планините, където някои от нас бяха ходили. Троловете знаят за него. Това е един полуостров, тясно парче земя, цялото скалисто, което се врязва посред Тайдрейс. Отидохме и тринайсетте една сутрин там. Бликахме от живот. Призори на другия ден и дванайсетте бяха мъртви, а аз побягнах като уплашен заек!