Той сви рамене.
— Не отивайте там. Стойте настрана от Елдуист и Ул Белк.
Той хвана халбата, пресуши я и я удари в масата. Съдържателят веднага дотича с нова халба в ръка и изчезна със същата бързина. Дийс не го и погледна, очите му все още бяха отправени към Куикнинг. Наближаваше полунощ, но малцина от посетителите на кръчмата си бяха тръгнали. Те си стояха на групи от залез слънце, а може би и много преди това, разговорите им ставаха по-вяли и несвързани, телата им се отпускаха. Времето за тях нямаше значение, те бяха неудачници, жертви на всякакви лишения, търсещи убежище в пиянството и произволните взаимоотношения. Дийс не беше един от тях. Уокър Бо се съмняваше дали някога щеше да бъде.
Куикнинг се размърда.
— Хорнър Дийс — тя произнесе името му, сякаш го проучваше, сякаш се опитваше да разбере самоличността на стареца. — Ако нищо не направиш, ще попаднеш в ръцете на Ул Белк.
За първи път Дийс погледна стреснато.
— Рано или късно това ще стане — продължи Куикнинг с едновременно тъжен и нежен глас. — Той разширява владенията си и то все по-бързо. Ако не бъде спрян, ако нищо не се противопостави на силата му, рано или късно той ще те стигне.
— Дотогава ще умра — каза старецът, но не звучеше достатъчно уверено.
Куикнинг отново се усмихна с магическата си усмивка, съвършена и възхитителна.
— Има тайни, които никога няма да разбереш, защото няма да имаш възможност — каза тя. — Но не и по отношение на Ул Белк. Ти си посветил целия си живот да откриваш истината за нещата. Нима ще спреш сега? Как ще разбереш кой от нас е прав за Ул Белк, ако не ни придружиш? Ела, Хорнър Дийс. Покажи ни пътя към Елдуист. Направи това пътуване.
Дийс дълго мълча и мисли върху думите й. Накрая каза:
— Иска ми се да вярвам, че това чудовище ще бъде спряно от нещо… — Той поклати глава. — Не зная.
— А искаш ли да узнаеш? — тихо попита момичето.
Дийс се намръщи, после се усмихна с широка усмивка, която оголи зъбите му и набръчка цялото му лице.
— Никога не съм искал — каза той и се разсмя. Усмивката изчезна. — Трудна работа е това, за което говорим, не е като да отидеш на разходка. Проходите са мъчно проходими по всяко време на годината, а стигнем ли веднъж, там няма кой да ни помогне. Наоколо има само Тролове, но те не дават и пукнат грош за чужденци. Ще бъдем оставени сами на себе си. Откровено казано, никой от вас не изглежда достатъчно силен, за да издържи.
— А може би сме по-силни, отколкото ти се струва — тихо каза Морган Лех.
Дийс преценяващо го изгледа.
— Ще ви се наложи да бъдете много по-силни. — После въздъхна. — Добре, добре, дадено. Аз, старецът, пак ще тръгна надалеч. — Той тихичко се позасмя и още веднъж погледна Куикнинг. — Има нещо в тебе, това мога да кажа. Можеш да бръкнеш в душата на човек. Дори в такава закоравяла душа като моята. Добре, добре.
Той блъсна стола си назад и се изправи на крака. Прав изглеждаше още по-едър, отколкото седнал, като някоя стара стена, която все не иска да се срути, въпреки безпощадните поражения на времето. Застанал пред тях, той изглеждаше целият прегърбен и грубоват, с провиснали ръце и присвити очи, сякаш беше току-що излязъл на светло.
— Хубаво, ще ви заведа — оповести той като се наведе напред, за да подчертае своето решение, произнасяйки думите ниско и равно. — Ще ви заведа, защото истина е, че не съм видял всичко и не съм намерил всички отговори, а какво е животът, ако не продължиш да опитваш — макар че не вярвам този опит да бъде успешен. Ще се срещнем отново тук по изгрев слънце и аз ще ви дам списък какво ще ви трябва и къде да го намерите. Кой знае? Може някой от нас и да се завърне.
Той помълча и ги изгледа, сякаш ги виждаше за първи път. В гласа му имаше известна ирония, когато каза:
— Дали пък няма да изиграем този номер на Белк? Ами ако се окаже, че вашата магия е по-силна?