После той се измъкна зад масата, премина клатушкайки се през помещението и излезе, като изчезна в нощта.
XIII
Хорнър Дийс устоя на думата си и се срещна с тях рано на другата сутрин, за да им даде указания как да се приготвят за пътуването през Чарналите до Елдуист. Той ги срещна пред вратата на страноприемницата, където бяха отседнали за през нощта, една скрибуцаща, двуетажна съборетина, която на времето е била жилищна сграда, после магазин и без изобщо да обяснява как ги е намерил, им връчи един списък с необходимите им неща и указания къде да ги търсят. Изглеждаше още по-разчорлен и обрасъл, отколкото предишната нощ, бе по-едър от вратата и едва се провря през нея. Мрънкаше под нос и даде всичките си напътствия като човек, страдащ от силен махмурлук. Пи Ел гледаше на него като на пълен боклук, а Морган Лех го възприемаше като доста неприятен. Приеха безмълвно съветите само заради Куикнинг. Хорнър Дийс не ги занимаваше особено, освен Уокър Бо. Той беше твърде разтревожен от срещата с Дийс предишната нощ. След като старецът си тръгна, той повика Куикнинг встрани и изрази съмнението си, че може би това не е човекът, когото търсят. В края на краищата какво знаеха те за него, освен това, което сам им беше казал. Дори наистина да е бил в Елдуист, гова е станало преди десет години. Ами ако междувременно е забравил пътя? Ако си спомняше само колкото да се загубят безнадеждно? Но Куикнинг го бе уверила по такъв начин, че не оставаше никакво съмнение: Хорнър Дийс е именно човекът, който им е нужен. Сега, когато слушаше стария Следотърсач, той бе склонен да се съгласи. Уокър бе пътувал твърде много на времето и знаеше какви приготовления са нужни. Ясно беше, че Дийс също знае това. Макар да пелтечеше с мътен поглед, Хорнър Дийс знаеше какво прави.
Времето за приготовление мина бързо. Уокър, Морган и Пи Ел приготвиха храната, завивките, платнищата, въжетата, приспособленията за катерене, пособията за готвене, дрехите и всичко останало, което Дийс ги бе накарал да търсят. Самият Дийс се бе погрижил за товарни животни, едни рунтави мулета, които да пренесат тежкия багаж, от който се нуждаеха, и да издържат на планинските бури. Пренесоха всичко в една стара конюшня, в северния край на Рамплинг Стийп, която служеше на Дийс едновременно за работа и за подслон. Той обитаваше една задна пристройка и си стоеше там по всяко време, когато не даваше разпорежданията си и не проверяваше докъде бяха стигнали в приготовленията.
Куикнинг се уединяваше повече и от него. Когато не беше с тях, тоест през повечето време, те нямаха и представа къде се намира. Отдръпваше се като лек облак, повече сянка, отколкото плът. Може би кръстосваше горите далеч от града, защото там се чувстваше по-добре. А може и просто да се криеше някъде. Където и да ходеше, тя изчезваше напълно като слънце в края на деня и много им липсваше. Едва когато се връщаше, се чувстваха отново спокойни. Всеки ден разговаряше с тях, винаги поединично, никога заедно с тримата. Откриваше им по малко от себе си, даваше им известна неуловима, но безпогрешна сигурност. Ако беше някой друг, щяха да я заподозрят, че играе нечестна игра. Но тя беше Куикнинг, дъщерята на Краля на Сребърната река и нямаше нито време, нито желание, нито дори необходимост за игри в нейния живот. Тя бе отвъд подобно поведение. И макар че те никога не я разбираха докрай, и може би чувстваха, че няма да я разберат, бяха убедени, че измамата и предателството са й напълно чужди. Самото й присъствие ги свързваше и ги привличаше към нея така, че те не можеха никога да я изоставят. Тя бе пламенна, създание с неудържим блясък, толкова магична, че бяха пленени от нея като от слънчева дъга. Караше ги да я търсят навсякъде. Очакваха с нетърпение нейната поява и когато се явяваше, се чувстваха отново нейни пленници. Чакаха я да ги заговори, да ги докосне, дори само да им хвърли поглед. Тя ги въртеше около себе си и макар че се усещаха нейни пленници, те копнееха за това. Гледаха се настръхнали като ястреби, без да знаят какви роли им е отредила в своите планове, доколко са необходими и от какво се нуждаят. Всеки един се стремеше да научи по нещо за нея, което да принадлежи само на него, и скъпяха времето, което прекарваха с момичето, като злато.
Въпреки това не бяха напълно лишени от съмнения и подозрения. Дълбоко в мислите си продължаваха да се тревожат — дали достатъчно мъдро ги е избрала, дали ясно е предвидила всичко в начинанието, което се бяха съгласили да предприемат и дали желанието да бъдат близо до нея е достатъчна причина да рискуват.