Въпреки съмненията си Морган бе твърдо решен да продължи заедно с останалите. Не разбираше напълно защо. Може би от гордост, може би от инат да не се предаде. Каквото и да е, той хранеше слаба надежда, че може да докаже на това странно удивително момиче, в което се беше влюбил, че е способен да я закрили от всякакви опасности, и с малко повече време и търпение да намери начин да върне магическата сила на Меча на Лех. Съвестно изпълняваше всички задачи на Хорнър Дийс в приготовленията на групата за пътуването на север и малко се престараваше в сравнение с останалите. Непрестанно мислеше за Кукнинг, представяше си я по най-различни начини. Гледаше на нея като на дар свише. Тя беше всичко, за което е мечтал. Не беше само красотата й, вида, излъчването, маниерите, нито това, че го бе освободила от Федералния затвор и бе върнала Меадските Градини на Дуарфите от Кулхавен. Той чувстваше някаква неуловима връзка между тях, различна от тази, която я свързваше с останалите. Усещаше я, когато се обръщаше към него, когато го наричаше с първото му име, за разлика от другите, когато го погледнеше. Във всичко това имаше нещо невероятно скъпо.
Той реши, че няма да се отрече от него, каквото и да стане, каквото и да му струва. За негова изненада и дори радост, това се превърна в най-важното нещо и живота му.
Уокър Бо също усещаше нещо, макар че не можеше да го определи. Както Морган беше решен да обича, а Пи Ел да убие, така и той чувстваше нещо, което го свързва с Куикнинг. Странна близост имаше между тях, споделената магия им позволяваше да проникват един в друг, както никой от останалите. Също като Планинеца и убиеца той смяташе връзката си с нея за по-различна и по-трайна. Не беше влюбен като Морган, не желаеше да я притежава като Пи Ел, нуждаеше се да проникне в магията й, защото това щеше да му позволи да разбере и своята собствена магия.
Дилемата му беше дали си струва. За себе си той не чувстваше истинска потребност от това. Смъртта на Коглин и Мърко го заставяше да се стреми към магическа сила. Знаеше, че се налага да разбере магията, ако иска да унищожи Шадуините. Но все още продължаваше да се страхува от последствията на едно подобно познание. Магията винаги имаше своята цена. Откакто разбра, че притежава магия, той изпитваше любопитство, но в същото време и страх. През целия си живот бе разкъсван между любопитството и страха. Така беше, когато баща му му каза за завета, който бе онаследил, когато неуспешно се бореше за своето място сред хората от Сенни дол, когато Коглин бе дошъл при него и му бе предложил да го посвети в магията, а също, когато научи за съществуването на Черния камък на Елфите от страниците на Друидската история и узна, че сянката на Аланон му бе поставила задача, която той трябваше да изпълни. Така беше винаги. Така беше и сега.
В един момент се беше разтревожил, че е загубил магията си, че отровата на Асфинкс може да я е унищожила. Но когато ръката му оздравя, сетивата му се върнаха и той си даде сметка, че магията му е оцеляла. По време на това пътуване той я бе изпробвал донякъде. Усещаше я например като отклик на присъствието на Куикнинг, като реакция на нейната магия, с която тя привързваше Морган, Пи Ел и него самия към себе си, и с която въздействаше на останалите. Магията се усещаше и в начина, по който възприемаше нещата. Той долови съмнението, с коетс Хорнър Дийс бе погледнал на Пи Ел — в някакъв миг на прозрение. Усещаше взаимоотношенията между хората от групата и Куикнинг, чувствата, които се криеха зад погледите и думите. Случваше се да има прозрения и интуиции, да предвижда някои неща. Не можеше да има съмнение — магията не беше го напуснала.
Въпреки всичко бе отслабнала. Не притежаваше онази ужасяваща сила, както на времето. Това даде на Уокър възможност да си отдъхне, да се освободи от въздействието й върху него, от сянката, която хвърляше над живота му, от завета на Брин Омсфорд и Друидите и от всичко, което го бе превърнало в Мрачния чичо. Ако не я предизвиква, няма да бъде уязвен. Магията щеше да си дреме в него, стига да не я разбутва. Мислеше си, че ако не се занимава с нея, тя ще го остави на свобода.
Но без магията му Шадуините също щяха да бъдат оставени на свобода. И какъв беше смисълът да предприема цялото това пътуване до Елдуист, за да срещне Ул Белк, ако няма намерение да използва магията си? За какво щеше да му е Черният камък на Елфите?
Всеки се блъскаше в собствената си клетка, Уокьр Бо, Морган Лех и Пи Ел, като дебнещи котки със святкащи очи и изгладнели погледи, твърдо решени да прокарат своите намерения и в същото време измъчвани от несигурност. Общуваха помежду си, без да допуснат каквато и да било близост. Набавиха необходимото, напълниха торбите и дойде време да вървят. Изглежда само Хорнър Дийс беше доволен. Останалите трима непрестанно трябваше да се борят със съмненията, нетърпението и колебанията си. Не можеха да направят или помислят нищо, което да ги успокои. Бъдещето беше обвито в мрак, който надвисваше като облак и не им позволяваше да видят нищо от онова, което предстои. Облакът се възправяше пред тях като стена, като струпване на събития и обстоятелства, като взрив на магия и груба сила, като откровение за тяхното задължение и мисия. Черен и непроницаем, той сякаш искаше да ги погълне.