И тогава те чувстваха, че едва ли всеки от тях щеше да оцелее.
След три дни напуснаха Рамплинг Стийп. Потеглиха в зори. Небето бе забулено от надвиснали облаци, скриващи планините. Миришеше на дъжд, от върховете се спускаше пронизващ студен вятър. Градът спеше, когато те се заизкачваха нагоре и изглеждаше в тъмното като уплашено животинче, свито и неподвижно. Тук-таме на верандите и през отверстията на прозорците се виждаха забравени газени лампи, но нямаше жив човек. Когато навлязоха сред скалите, Уокър Бо се обърна за миг и погледна назад. Безцветните сгради му напомниха рожкови черупки, празни, захвърлени и невероятно грозни.
Дъждът заваля по пладне и не спря цяла седмица. Понякога само ръмеше, но никога не престана напълно. Облаците стояха като заковани на небето, трещяха гръмотевици и светкавици проблясваха в далечината. Те вървяха прогизнали и премръзнали и нищо не можеше да подобри настроението им. Подножията на планините бяха покрити с дървета, но височините стърчаха голи. Вятърът ги брулеше безпрепятствено и всичко беше замръзнало и вледенено при пълната липса на слънце. Хорнър Дийс наложи равномерна крачка, но групата не можеше да върви бързо пеша с магаретата, които я следваха и напредваше бавно. През нощта спяха на сушина под опънатите платнища, като събличаха прогизналите си дрехи и се завиваха в одеала. Не можеха да се намерят дърва за огън, тъй че дрехите си оставаха мокри. Всяка сутрин се събуждаха свити и премръзнали, хапваха нещо по необходимост и потегляха отново.
След няколко дни навлязоха в същинските планини и пътеката вече не беше толкова ясно очертана. Широка и откроена преди, тук тя се губеше напълно. Дийс ги поведе из лабиринт от възвишения и дефилета, по самия ръб на огромни пропасти и край масивни скали, в сравнение с които къщите на Рамплинг Стийп биха изглеждали като джуджета. Склонът стана опасно стръмен и на всеки завой се налагаше да внимават къде стъпват. Облаците се снишиха още повече и въздухът се просмука от влага, която заплашваше да ги задуши и се виеше над скалите като огромен, безплътен, слузест червей. Току над тях трещяха гръмотевици. Изливаха се цели пороища дъжд. Загубиха от погледа си всичко, което остана зад тях, и не можеха да различат нищо пред себе си.
Ако не беше Дийс да ги води, щяха да се объркат напълно. Чарналите ги погълнаха, както океан поглъща камъка. Навсякъде всичко беше едно и също. Скалите се възправяха непроходими като стени сред мъглата и дъжда, каньоните се спускаха като огромни черни бездни, а планините се простираха като безкрайна верига от снежни върхове. Кожата им стана безчувствена от студа. На моменти дъждът се превръщаше в суграшица и даже в сняг. Те се загръщаха в огромни ямурлуци, слагаха тежки обувки и се влачеха напред. През цялото време Хорнър Дийс оставаше хладнокръвен и сигурен като едно стабилно присъствие, на което те бързо привикнаха да разчитат. В планините той се чувстваше като у дома си, спокоен, въпреки отвратителното време и терен, в мир със себе си. Мърмореше си, докато вървеше, потънал в своите мисли за други времена и места. От време на време спираше, за да покаже нещо, което те не биха забелязали, решен нищо да не пропуснат. От самото начало беше ясно, че той познава Чарналите и скоро стана очевидно, че освен това ги обича. Той говореше за тази своя любов, за смесицата от първичност и ведрина, които намираше тук, за тази необгледна шир и постоянство. Дълбокият му глас потреперваше от пристъпите на бурите и вятъра. Той разказваше за живота в Чарналите и влагаше цялата си душа в своите разкази.
Не спечели обаче сърцата на другите — освен може би на Куикнинг, която както обикновено с нищо не показваше мислите си. Останалите трима само изпъшкваха от време на време, но най-вече мълчаха и се опитваха безнадеждно да не обръщат внимание на несгодите. Планините никога нямаше да им станат близки; те бяха просто бариера, която трябваше да се преодолее. Стоически вървяха и се надяваха пътуването им да свърши.