Но то не свършваше. Напротив, продължаваше, както когато загубено куче е тръгнало по следите на господаря си и ясно помни миризмата му, но други миризми го отклоняват. Дъждовете понамаляха и най-сетне отминаха, но въздухът продължаваше да бъде студен, вятърът пронизващ, а планините непреодолими. Мъжете, момичето и животните се тътреха напред, тикани от времето и от земята. По средата на втората седмица Дийс каза, че започват да се спускат, но не беше ясно дали е истина. Нищо в скалите и пущинаците наоколо не намекваше за това. Отвсякъде Чарналите ги заобикаляха.
На дванайсетия ден ги застигна снежна буря високо в планинските проходи и те едва не умряха. Бурята ги връхлетя така ненадейно, че дори Дийс остана изненадан. Той бързо ги привърза към въжето, и тъй като не можеха да намерят заслон в прохода, наложи се да продължат. Покри ги бяла непроницаема пелена и не се виждаше нищо наоколо. Ръцете и краката им започнаха да замръзват. Мулетата неистово се разбягаха, когато се подхлъзнаха по баира, стрелнаха се пред ужасените им погледи и изчезнаха в планините. Спаси се само едно, но то не носеше храна.
Намериха един заслон, преживяха бурята и продължиха напред. Дори и Дийс, който се бе показал най-издръжлив измежду тях, започна да се уморява. Оцелялото магаре трябваше да бъде убито на другия ден, защото стъпи в една покрита със сняг дупка и си счупи крака. От товара останаха само няколко торби с незначително количество храна и вода, едно въже и нищо повече.
През нощта температурата падна. Щяха направо да замръзнат, ако Дийс не беше успял да намери дърва за огън. През цялата нощ седяха свити един до друг, колкото може по-близо до пламъците, разтриваха ръце и крака и говореха, за да се държат будни, защото се страхуваха, че заспят ли, ще умрат. Те представляваха странна гледка, свити петимата сред скалите, клекнали близо до ниския огън, все още подозрителни един към друг, но принудени да споделят едни и същи обстоятелства. В разговора все пак се разкриваше по нещо от тях, не толкова в самите думи, колкото в момента, начина и мотивите на изричането им. Чувстваха се някак близки, както никога преди, и въпреки че това бе по-скоро физическа, а не емоционална близост, имаше нещо приятелско в нея, което липсваше по-рано.
После времето започна да се оправя, облаците се разкъсаха и разнесоха, слънцето постопли въздуха и най-сетне снегът и дъждът престанаха. Чарналите пред тях изтъняха и нямаше съмнение, че бяха започнали да се спускат. Отново се появиха дървета, първоначално нарядко, после на цели горички, докато накрая се проснаха гори, докъдето поглед стига, спускайки се надолу към далечните равнини. Имаха възможност да наловят малко риба и да убият дивеч за храна, да спят в топли заслони и да се будят сухи и отпочинали. Настроението им се подобри.
На петнайсетия ден, откакто бяха тръгнали от Рамплинг Стийп, най-сетне пристигнаха в Кошарите.
Дълго стояха на възвишението и гледаха надолу към равнината. Наближаваше пладне, слънцето грееше ярко, въздухът бе топъл и благоуханен. Дълбоко в ниското се ширеше равнината, засенчена от всички страни с планини. Имаше форма на фуния, с широко отверстие на юг и стеснено на север, където се губеше в далечните хълмове. Подножията бяха гъсто обрасли с гори, но някъде по средата имаше цяла ивица дървета, поразени от болест, която ги беше оставила съвсем без листа, само голи клони и стволове, стърчащи като бодлите на свит таралеж.
Приличат на пики, помисли си Морган Лех.
Погледна към Хорнър Дийс и попита:
— Кое е това там, долу?
Отношението му към стария Следотърсач се бе променило през последните две седмици. Той вече не го смяташе за някакво неприятно старче. Нужно му беше повече време, отколкото на Уокър Бо, за да разбере, че Дийс е истински професионалист, по-добър от всеки друг, когото Планинецът бе срещал. Морган можеше само да мечтае да бъде поне наполовина като него. Беше започнал да обръща внимание на всичко, което старецът вършеше или казваше. Дийс сви рамене.
— Не зная. Минавал съм оттук преди десет години.
От своя страна Дийс харесваше ентусиазма на Морган, неговото желание за работа. Харесваше му фактът, че Морган не се страхуваше да се учи. Той сбърчи замислено вежди, отвръщайки на погледа на другия.
— Стремя се да съм предпазлив, Планинецо.