Наблюдаваха равнината още известно време.
— Нещо става там долу — каза тихо Пи Ел.
Никой не се опита да му противоречи. Пи Ел си оставаше най-потайният измежду тях, но те вече го познаваха достатъчно, за да се доверяват на инстинкта му.
— Налага се все пак да пресечем оттам — каза накрая Дийс. — Или да заобиколим равнината, като минем по околните планини. Но ако направим това, ще загубим цяла седмица.
Те продължиха безмълвно да се колебаят още известно време. Всеки за себе си обмисляше нещата, докато най-сетне Хорнър Дийс каза:
— Хайде да вървим.
Те се спуснаха надолу като откриха пътека, която водеше направо към равнината и поразената ивица дървета. Тръгнаха тихо, водени от Дийс, след него Куикнинг, Морган, Уокър и накрая Пи Ел. Навлязоха в сенчести места и въздухът захладня. Равнината ги посрещна и за известно време те потънаха в нея. След това пътеката се заизкачва и те се озоваха сред поразените дървета. Морган изучаваше безжизнените скелети, почернелите кори, малкото останали посърнали листа и пъпки, после инстинктивно се обърна да погледне Уокър. Мрачният чичо вдигна пребледнялото си изпито лице и суровите очи отвърнаха на погледа му. И двамата мислеха едно и също. Кошарите бяха болни, както и цялата земя. Шадуините и тук бяха свършили своята работа.
Те пресякоха една ивица светлина, изплъзнала се през процепите на върховете, след което се спуснаха в някаква падина. Беше необикновено тихо. В тишината отекваха стъпките им. Морган ставаше все по-раздразнителен, спомнил си срещата с Шадуините по пътя към Кулхавен заедно с братята Омсфорд. Душеше въздуха, за да усети дали наоколо има някой и напрягаше слух да долови дори най-малкия шум. Дийс вървеше напред неотклонно, следван от Куикнинг, чиято дълга сребриста коса се вееше след нея. У никой не се забелязваше и признак на колебание. Въпреки това всички бяха напрегнати, Морган чувстваше това.
Излязоха от падината и отново се заизкачваха по хълма. Вече бяха над залинелите дървета и Морган можеше да види равнината от единия до другия й край. Бяха изминали повече от половината път, наближавайки тесния край на фунията, където планините се разделяха и дърветата оредяваха в началото на отвъдните хълмове. Напрежението на Морган се разсейваше и той си даде сметка, че мисли за вкъщи, за Планините на Лех и местата, където беше отраснал. Липсваха му Планините — много повече, отколкото бе очаквал. Едно беше да си каже, че родината вече не му принадлежи, защото е окупирана от Федерацията, друго — да повярва в това. Също като Пар Омсфорд и той живееше с надеждата, че нещата ще се променят някой ден.
Пътеката отново се заспуска и друга падина се появи, този път обрасла с храсталаци и шубрак на мястото на мъртвите дървета. Те си проправяха път между къпини и клонаци към откритите пространства пред тях. Гъсти сенки се спуснаха над падината, когато светлината пропълзя и се скри на запад. Околните пранини издигнаха стена от мрачно мълчание.
Бяха достигнали една гола площ в центъра на падината, когато Куикнинг внезапно забави ход.
— Спрете — каза тя.
Те спряха на мига, като погледнаха първо нея, и после шубраците наоколо. Нещо се движеше. Фигурите започнаха да изникват от укритията си и да излизат на светло. Бяха със стотици — дребни тумбести същества, с космати възлести крайници и издадени скули. Изглеждаха така, сякаш бяха изникнали от шубраците, толкова си приличаха и се различаваха единствено по късите панталони и оръжията, които носеха. Това бяха ужасни оръжия — къси копия и някакви ками със странна форма и заострени краища. Съществата ги носеха заплашително и все повече наближаваха.
— Урди — тихо каза Хорнър Дийс. — Не мърдайте.
Никой не помръдна, дори и Пи Ел, който бе застанал почти в същото положение като заплашващите го същества.
— Какви са те? — Морган отправи въпроса си към Дийс, като в същото време отстъпваше назад към Куикнинг, за да я предпази.
— Гноми — отвърна другият. — С малко примес на Тролска кръв. Не може да се каже точно. Не се срещат никъде на юг от Чарналите. Те са северняци, както и Троловете. Живеят на племена, както Гномите. Много са опасни.
Урдите вече ги бяха напълно обкръжили, пресичайки всеки възможен опит за бягство. Те имаха мускулести тела, с къси яки крака и дълги ръце. Лицата им бяха тъпи и безизразни. Морган се опита да разбере по жълтеникавите им очи какво замислят, но не успя.
После забеляза, че всички гледат към Куикнинг.