— Какво ще правим сега? — попита той Дийс шепнешком, вече доста разтревожен.
Дийс поклати глава. Урдите приближиха на десетина стъпки от групата и спряха. Те не отправяха заплахи; не казваха нищо. Просто стояха там и наблюдаваха Куикнинг, като изчакваха.
Какво чакат? — питаше се безмълвно Морган.
И тъкмо в този момент храстите се отвориха и напред пристъпи един златокос мъж. Мигновено Урдите паднаха на колене и наведоха почтително глави. Златокосият мъж погледна обсадените и се усмихна.
— Кралят дойде — каза той лъчезарно. — Да живее Кралят.
XIV
— Моля, положете оръжие — подвикна им той жизнерадостно. — Просто го сложете на земята пред вас. Не се тревожете. Може да го вземете във всеки момент.
И той запя:
Петимата от Рамплинг Стийп го погледнаха озадачено.
— Ако обичате, моля — каза той. — Това много ще улесни нещата.
Дийс погледна към другите, сви рамене и направи каквото беше помолен. Уокър и Куикнинг не носеха никакво оръжие. Морган се поколеба. Пи Ел не се и помръдна.
— Единствената цел е да ми покажете приятелството си — окуражи ги мъжът. — Ако не положите оръжие, моите поданици няма да ми позволят да дойда по-близо до вас. Ще ми се наложи да ви крещя оттук.
И той запя:
След като Дийс го стрелна с поглед, Морган се подчини. Не можеше да се предвиди какво щеше да направи Пи Ел, ако Куикнинг не беше се обърнала към него и прошепнала:
— Прави каквото казва.
Въпреки това Пи Ел се поколеба преди да свали камата си. Изражението на суровото му лице не оставяше място за съмнение. Морган можеше да се обзаложи, че освен камата Пи Ел имаше скрито и друго оръжие.
— Така е добре — оповести непознатият. — А сега отстъпете една крачка назад. Така!
Той махна с ръка и Урдите бързо скочиха на крака. Мъжът беше среден на ръст, жестовете му бяха бързи и енергични, имаше красиво, гладко избръснато лице под дългата руса коса. Сините му очи примигваха. Той посочи към Урдите, после към оръжията на земята. Странните същества промърмориха нещо в знак на съгласие и започнаха да клатят глави. Той отново запя някаква кратка песен, която Урдите явно знаеха. Имаше хубав силен глас, красивото му лице грееше. Когато свърши, кръгът се раздели, за да го пусне да мине. Той отиде направо пред Куикнинг, взе ръката й и я целуна.
— Милейди, — обърна се към нея той.
После запя:
Той отново се поклони пред Куикнинг:
— Това е името ми, лейди. Каризман. А вашето?
Куикнинг му каза името си, както и имената на своите придружители. Явно това, че той ще знае имената им, не я притесняваше.
— Ти наистина ли си крал? — попита тя.
Каризман светна в усмивка:
— О, да, лейди. Аз съм крал на Урдите. Господар на всички, които виждате и още много, много други. В интерес на истината не съм се стремял към това задължение. То ми бе поверено, както се казва. А сега елате. По-късно ще говорим за това. Вземете си оръжията — като внимавате, разбира се. Не бива да тревожим моите поданици. Те много се грижат за мене. Ще ви заведа в двореца си да поговорим, да пийнем вино, да хапнем екзотични плодове и риба. Хайде, елате, заповядайте. Ще бъде кралско пиршество.
Дийс се опита да каже нещо, но Каризман избърза напред лек като перце, духнато от вятъра, като танцуваше и пееше друга песен, махайки им да го последват. Следотърсачът, Морган и Пи Ел взеха оръжията си и последвани от Уокър и Куикнинг, поеха нататък. Урдите ги обкръжиха от всички страни, без да ги притесняват, но все пак на тревожно близко разстояние. Тези странни същества не приказваха, само си правеха жестове един на друг, местейки очи от Каризман към пътниците, любопитни и предпазливи. Морган отвръщаше с поглед на най-близките до него и се опитваше да се усмихва. Те не му се усмихваха в отговор.