Друидите на Шанара

Групата слезе надолу от Кошарите в гористата долина, западно от хребета, сред най-дълбоките сенки. Тясна пътека се виеше между дърветата и цялата процесия чинно вървеше по нея, предвождана от Каризман, който пееше. Морган бе срещал най-чудновати хора през живота си, но Каризман бе най-странният между тях. Той не можеше да не се удивлява как някой, дори и Урдите, е могъл да направи този човек крал.

Дийс бе забавил крачка, за да върви до него, и той зададе въпроса си на стария Следотърсач.

— Казах ти, това са племена. Суеверни като повечето Гноми. Вярват в духове, призраци и какви ли не дивотии.

— Ами Каризман? — попита Морган.

Дийс поклати глава.

— Признавам си, че не го разбирам. Урдите обикновено не искат да имат нищо общо с чужденци. Този изглежда е някакъв смахнат хлапак, но явно е намерил начин да спечели тяхното уважение. Не съм чувал за него преди. Струва ми се, че никой не е чувал.

Морган надникна над главите на Урдите към подскачащия Каризман.

— Изглежда съвсем безобиден.

Дийс изсумтя.

— Сигурно е така. Във всеки случай не от него трябва да се притесняваме.

Те се отправиха на запад към веригата от планини. Дневната светлина бързо гаснеше и мракът обгърна целите гори. Морган и Дийс продължиха да коментират, но другите трима разсъждаваха наум. Уокър и Пи Ел приличаха на мрачни сенки, Куикнинг — на слънчев взрив. Урдите се промъкваха наоколо им, появяваха се и изчезваха в гъсталаците, изскачаха напред, отзад, от всички страни. Според думите на Каризман те бяха гости, но Морган не можеше да се освободи от чувството, че всъщност са пленници.

След малко повече от миля пътеката стигна до едно сечище, където беше разположено селището на Урдите. То бе заобиколено от укрепление срещу нападения и вратите му бяха отворени в момента, за да пуснат Урдите и онези, които водеха. Посрещна ги море от жени, деца и старци със скулести лица и втренчени погледи. Говореха тихо и неразбираемо. Селището се състоеше от няколко групи ниски колиби и открити навеси, разположени около една голяма къща, изградена от дялани трупи и дървен покрив. От вътрешната страна на укреплението растяха дървета, които пазеха сянка в селището и даваха дървесен материал. Тук-таме имаше кладенци и пристройки за опушване на месо. Изглежда Урдите познаваха някои основни занаяти.

Петимата от Рамплинг Стийп бяха заведени в главната квартира и поканени на един подиум, където се намираше грубо издялан стол, украсен целият със свежи цветя. Каризман се настани церемониално и махна на гостите си да заемат места на едни рогозки около него. Морган и останалите приеха поканата като гледаха под око Урдите, голяма част от които също бяха влезли вътре и се бяха настанили около подиума. Когато всички се наместиха, Каризман се изправи на крака и изпя още нещо, този път на език, който Морган не можеше да определи. Щом свърши, група Урдски жени започнаха да поднасят различни блюда.

Каризман седна.

— Трябва да пея, за да ги накарам да правят каквото и да било — сподели той. — Толкова е досадно понякога.

— Но какво правиш тук? — попита направо Хорнър Дийс. — Откъде си дошъл?

— Ох — въздъхна Каризман.

И запя:

Един певец от Рамплинг млад тръгнал по белия свят. Надлъж и шир по земята вървял на север от Кошарите се спрял и Урдите направили го крал.

Той направи гримаса.

— Страхувам се, че не е много оригинално.

И отново запя:

Елате, приятели, скъпа лейди, елате, да поемем далеч с песента си крилата, да срещнем света и пребродим земята. Незнайни чудеса се изправят пред нас, елате да идем да ги срещнем завчас.

Елате, приятели, скъпа лейди, елате, Песента е дръзновен повик към небесата, тя пее за тайните, скрити в душата и ни кара да търсим, тъй както пеем, оня висш смисъл, за който живеем.

Елате, приятели, скъпа лейди, елате, да открием живота в реките и езерата, сред горите и планините навред по земята, където животни и птици лудуват и пеят, но пред моята песен всички немеят.

— Сега е значително по-добре, нали? — попита го той. Сините му очи се местеха от лице на лице, тревожно търсейки тяхното одобрение.