— Да — съгласи се Пи Ел. — Той е глупак.
— Може да се каже, че и ти си глупак, ако вярваш, че можеш да се измъкнеш от тук без неговата помощ — сопна се Хорнър Дийс.
Пи Ел се обърна към него. На лицето му се четеше такъв гняв, че Дийс скочи на краката си с бързина, на каквато Морган не очакваше, че е способен. Тъмният силует на Уокър Бо в другия край на колибата бавно се обърна. Пи Ел изглежда обмисляше какво да направи, после наперено тръгна към Куикнинг, която го гледаше иззад гърба на Морган. Черните очи на Пи Ел само го стрелнаха изкосо и се отправиха към момичето.
— За какво са ти всичките тези тук? — прошепна той. Гласът му трепереше от гняв. — Аз тръгнах след теб, защото ме помоли. Можех лесно да предпочета да не дойда.
— Зная това — отвърна тя.
— Ти разбираш кой съм аз. — Мрачното му лице се надвеси над нея като ястреб, мършавото му тяло бе цялото напрегнато. — Знаеш много добре, че притежавам цялата магия, от която се нуждаеш. Скъсай с тях. Нека да продължим сами.
Цялата стая се стъписа, всички стояха замръзнали като статуи и наблюдаваха без да могат да се помръднат. Морган Лех леко вдигна ръка към меча, но се спря. Знаеше, че няма да реагира достатъчно бързо. Пи Ел щеше да го убие преди да измъкне оръжието.
Куикнинг не показваше и следа от страх.
— Още не е дошло времето, когато ще сме нужни само двамата, Пи Ел — промълви тя. Гласът й бе хладен и спокоен. Погледът й търсеше неговия. — Трябва да почакаш до тогава.
Морган не разбираше думите й и беше напълно сигурен, че и Пи Ел не ги разбира. Тясното му лице се сви и суровите очи проблясваха. Изглежда обмисляше нещо.
— Само моят баща може да предвижда бъдещето — тихо каза Куикнинг. — Той предрече, че аз ще имам нужда от всички вас, за да открием Ул Белк. И така ще бъде — независимо дали искаш или не. Независимо дали искаш.
Пи Ел бавно поклати глава.
— Не, момиче. Грешиш. Ще бъде, както аз реша. Винаги е било така.
Той остана загледан в нея, после сви рамене.
— Няма значение. Дали след ден или седмица, изходът ще бъде един и същ. Задръж онези другите, щом искаш. Поне засега.
Той се оттегли сам в един тъмен ъгъл.
Останалите мълчаливо го изпроводиха с поглед.
Нощта се спусна и селото на Урдите притихна. Обитателите му потънаха в сън. Петимата от Рамплинг Стийп се сгушиха в тъмните ъгли на колибата, всеки със своите мисли. Хорнър Дийс заспа, Уокър Бо се сви в сянката без да помръдва. Морган Лех седна мълчаливо до Куикнинг, затворил очи срещу бледата светлина на луната и звездите, която проникваше отвън.
Пи Ел ги наблюдаваше всичките в безмълвен гняв срещу обстоятелствата и собствената си глупост.
Какво ми става, питаше се отчаяно той. Започваше да губи контрол над себе си, издаваше се, почти проваляше шансовете си за успех. Та той винаги е можел да се контролира. Винаги! Но не и този път, не когато се поддаваше на напрежението и нетърпението, заплашвайки момичето и всичките й скъпоценни послушници като някой школски глупак.
Вече беше спокоен, способен да анализира онова, което бе сторил, да овладее емоциите си и да си даде сметка за грешките, а те бяха много. Всичко беше заради момичето, което го обезоръжаваше всеки път. Тя бе злият му гений. Караше го да се разкъсва между гнева и привличането — едно създание на красотата, живота и магията, което той никога нямаше да разбере до момента, в който го убие. Започваше все по-силно да копнее за това и му ставаше все по-трудно да се въздържа. Но знаеше, че така трябва, ако иска да притежава Черния камък на Елфите. Трудното беше да разбере как да устоява на своята обсебеност от нея през цялото това време. Тя го разяряваше, възпламеняваше и го оставяше да се гърчи в себе си като змия. Всичко, което изглеждаше очевидно и просто за него, беше тъкмо обратното за нея. Тя настояваше тези глупаци да ги придружават — едноръкия, Планинеца, и стария Следотърсач. По дяволите! Безсмислена паплач! До кога трябваше да ги търпи?
Чувстваше, че гневът му се връща отново, силен до задушаване. Търпение. Тя има думата, не той — нека поне да опита.
Заслуша се в шума на Урдите отвън, поне десетина стражи стояха свити в мрака около колибата. Не ги виждаше, но усещаше тяхното присъствие, инстинктът му подсказваше, че са там. Нямаше и следа от певеца — но това беше без значение. Урдите нямаше да ги пуснат на свобода.