Куикнинг хвърли безмълвен поглед на немите противници зад гърба си. Пи Ел сви рамене в знак на безразличие. Уокър Бо нищо не промълви.
— Ще те вземем с нас, Каризман — каза Куикнинг. — Макар че се страхувам да мисля какво може да ти струва това.
Каризман развълнувано поклати глава.
— Цената няма значение, лейди, уверявам те.
Певецът бе на седмото небе.
Куикнинг забърза към вратата.
— Минава нощта. Да побързаме.
Каризман вдигна ръка.
— Не в тази посока, лейди.
Тя се обърна.
— Друга ли има?
— Да, има. — Той се усмихваше дяволито. — И аз съм застанал отгоре й.
XV
Кошарите и всички земи наоколо бяха обитавани от племената на Урдите и други видове Гноми и Тролове. Те непрекъснато воюваха помежду си и всичките им селища бяха укрепени. Бяха получили сурови уроци през годините и един от тях беше, че укрепленията винаги трябва да имат повече от един изход. Племето на Каризман бе пробило тунели под селището и от тях през скрити капандури можеше да се излезе в околните гори. Ако бъдеха подложени на дълга обсада или застрашени от армия с превишаваща ги численост, жителите му можеха да избягат.
Един от вътрешните входове към тунелите се намираше точно в колибата, където бяха отседнали петимата от Рамплинг Стийп. Каризман им показа точно мястото, където се намираше, заровен дълбоко под пръстения под, и толкова здраво залостен, че само с общите усилия на Хорнър Дийс и Морган стана възможно да се отвори. Сигурно го бяха забравили и не го бяха използвали никога. Все едно, той беше една възможност за бягство и групата се възползва от него.
— Щеше да е по-добре да имахме някаква светлина — промърмори Дийс, загледан в тъмното.
— Ей сега — прошепна Уокър Бо нетърпеливо и бързо застана пред него. Промъкна се малко по-напред в мрака, за да не видят какво ще направи, и щракна с пръсти. Около ръката му се появи светлина, която нямаше видим източник. Значи магията не е напуснала съвсем Мрачния чичо, помисли си Морган.
— Каризман, има ли разклонения този проход? — глухо прозвуча гласът на Уокър. Певецът кимна утвърдително.
— Тогава ела близо до мене да ми показваш посоката.
Те се спуснаха в дупката един по един, Каризман след Уокър, Куикнинг и Морган подир тях, а накрая Дийс и Пи Ел. В тунела цареше пълен мрак, въпреки светлината на Уокър. Въздухът беше спарен и миришеше на пръст. Първо вървеше по права линия, след което се разклоняваше в три посоки. Каризман ги поведе вдясно. Стигнаха до ново разклонение и този път свиха наляво. Вече сме изминали доста път, помисли си Морган, сигурно сме отвъд стените на укреплението. Тунелът обаче продължаваше. Дървесни корени проникваха през стените му и се увиваха около ръцете и краката им, което доста ги бавеше. Понякога се налагаше да отрежат корените, за да минат. Но дори и когато проходът беше чист, Хорнър Дийс едва се промъкваше през него. Той непрестанно пъхтеше, но все пак упорито вървеше напред. Тунелът на няколко места се пресичаше от други тунели. Те вдигаха пушилка, която задушаваше въздуха и им пречеше да дишат. Морган направо скри ръце в ръкава на туниката си, щом му мина през ума какво би станало, ако стените на прохода се срутят върху тях.
Времето им се стори невероятно дълго, но най-сетне те забавиха ход и спряха.
— Ето го тук — чу Морган как Каризман каза на Уокър. До него долетя шумът от усилията, които онези двамата полагаха, за да отворят капандурата. Работеха безмълвно, пъшкаха, ровеха се и сновяха из тясното пространство. Морган и останалите клекнаха в мрака и зачакаха.
За да отворят капандурата им беше нужно също толкова време, колкото да преминат през целия тунел. Когато тя най-сетне се надигна, през нея нахлу свеж въздух и шестимата се промъкнаха горе в нощта. Озоваха се сред гъста горичка. Клоните на дърветата бяха израснали толкова буйно, че напълно скриваха небето.
Няколко мига стояха безмълвно и вдишваха свежия въздух, после Дийс ги подкани:
— Накъде са Кошарите? — нетърпеливо попита той Каризман.
Каризман посочи и Дийс тъкмо се канеше да тръгне, когато Пи Ел бързо го дръпна и му извика:
— Почакай! Сигурно ще има стража.
Той отправи към Следотърсача пълен с омраза поглед, накара ги да седнат и се изгуби сред дърветата. Морган се отпусна на ствола под една огромна ела и останалите започнаха да му се привиждат като сенки през гъстите й клони. Затвори уморено очи. Дни наред не бе имал никаква почивка. Ех, ако можеше да поспи.