Уокър Бо стана, като леко прошумоля в тишината.
— Запомни думите ми, Планинецо. Стой по-далеч от Пи Ел.
Той си запроправя път през плетените клони, без да се обръща назад. Морган Лех дълго гледа след него.
Пи Ел доста се забави. Щом се върна, направо се обърна към Хорнър Дийс:
— Вече е чисто, старче. Хайде, води ни.
Всички безмълвно напуснаха горичката и се отправиха назад към възвишението, като някаква мълчалива процесия от призраци в горската нощ. Никой не ги спря, в което Морган не се и съмняваше. Пи Ел се беше погрижил за това.
Вече се стъмваше, когато Кошарите отново се изправиха пред погледа им. Те изкачиха билото на възвишението и свърнаха на север. Дийс наложи бърз ход, пътеката бе чиста, земята гола и открита за светлината на луната и звездите, без никакви растения, освен скелетите на дърветата, чиито стволове и клони хвърляха мрежа от сенки по земната повърхност. Те прекосиха Кошарите през тесния край на равнинната фуния и започнаха да се изкачват по отсрещните хълмове. Отново наближаваше ден. Небето на изток слабо просветля. Дийс още повече ускори крачка. Никой не запита защо.
Когато слънцето се издигна над планините, те вече бяха навлезли в хълмовете и равнината изобщо не се виждаше. Стигнаха до един извор с чиста вода и спряха да пийнат. По лицата им се стичаше пот и те едва успяваха да си поемат дъх.
— Погледнете ей там — посочи Дийс отсрещната верига от върхове, които се забиваха в небето. — Това е северният край на Чарналите, последните върхове, които ще трябва да пресечем. До там извеждат десетина прохода, тъй че Урдите едва ли ще знаят по кой от тях да тръгнат. Там всичко е в скали, трудно е нещо да се проследи.
— За тебе може и да е трудно — неприязнено каза Пи Ел, — но това не значи, че е трудно и за тях.
— Те няма да напуснат своите планини — не му обърна внимание Дийс. — Минем ли отвъд планините, ще бъдем спасени.
Всички се изправиха и потеглиха отново. Слънцето се издигна в безоблачното небе като величествено бяло огнено кълбо, което скоро превърна земята в пещ. Никога не е било по-горещо, откакто Морган напусна Кулхавен. Хълмовете преминаваха в планини и дърветата отстъпваха място на храсталаци и шубрак. На Дийс му се стори, че нещо в горите зад тях се движи, а и те дочуха някакъв вой, за който Каризман каза, че е от роговете на Урдите. Но пладне дойде и отмина, а нямаше и следа от преследвачи.
Облаци започнаха да се трупат на запад и се надвесиха над тях. Морган биеше мушиците, които налитаха на потното му лице. Задаваше се буря.
Те спряха в ранния следобед да си поемат дъх от изтощението и малко да хапнат. То не беше кой знае какво — корени, диви зеленчуци и прясна вода. Хорнър Дийс отиде да разузнае напред, а Пи Ел реши да се върне и да огледа местността зад тях. Уокър остана сам. Каризман отново заговори на Куикнинг за своята музика, като се стремеше да привлече цялото й внимание. Морган наблюдаваше красивото лице на певеца, гъстите му руси коси и непринуденото му поведение и се дразнеше. За да не показва какво изпитва, Планинецът се отдръпна в сянката на един гъст бор и се загледа встрани.
В далечината прокънтя гръмотевица и облаците се надвесиха над планините. Небето се превърна в особена смес от слънце и мрак. Горещината беше подтискаща, като задушна завеса над земята. Морган закри лицето си с ръце и затвори очи.
Хорнър Дийс и Пи Ел бързо се върнаха. Първият каза, че проходът, който ще ги заведе към последния от Чарналите, е на по-малко от час разстояние. Вторият оповести, че Урдите напредват към тях с пълна сила.
— Над стотина са и ни следват по петите — заяви той, като ги изгледа със своите студени непроницаеми очи.
Те тръгнаха веднага, този път много по-бързо. Никой не бе очаквал, че Урдите ще ги настигнат, преди да прекосят планините. Ако се наложеше да спрат тук и да влязат в битка, с тях щеше да бъде свършено.
Пътят нагоре минаваше през скали и огромни каменни блокове и се спускаше през тесни дефилета, където те едва успяваха да се задържат да не се подхлъзнат. Облаците надвисваха над планинските върхове, покрили небето от единия хоризонт до другия. Едри капки дъжд започнаха да се сипят над земята и по спарената им кожа. Всичко бе обгърнато в мрак, в някаква кошмарна чернилка, в която прокънтяваха гръмотевици, които се разбиваха над голите скали. Денят бе към края си и Морган беше вече сигурен, че ще трябва да прекарат нощта в планините, което бе твърде неприятна перспектива. Болеше го цялото тяло, но той полагаше усилия да върви напред. Хвърли един поглед към Каризман. Певецът бе по-зле и от него. Постоянно се препъваше и падаше, като едва можеше да си поеме дъх. Преодолявайки собственото си изтощение, Морган отиде при него, обхвана го с ръка и започна да го подкрепя, за да вървят нататък.