Течението ги пое и отнесе и двамата.
XVI
Морган полагаше всички усилия, за да се задържи заедно с Куикнинг на повърхността на бушуващата река. Не му хрумна да се опита да плува към брега. Куикнинг се стремеше да му помага, но разчиташе главно на неговата сила, за да избегнат подводните скали и дълбоките водовъртежи, които можеха да ги потопят на дъното. Реката ги влачеше по течението. Беше придошла от дъждовете и преливаше бреговете си. Повърхността й бе обвита в пяна и пръски отхвърчаха в мрака към небето и земята. Бурята продължаваше да бушува, гръм пронизваше дълбините на каньоните, светкавици проблясваха над далечните върхове и дъждът се лееше като из ведро. Скалата, от която бяха паднали, изчезна от погледа им заедно с техните спътници почти веднага. Раб се виеше сред планинските скали и скоро те загубиха представа къде се намират.
След известно време едно паднало в реката дърво мина близко край тях и те се хванаха за него и се оставиха то да ги носи. Това им даде възможност да починат, вкопчени в хлъзгавия му ствол, като се стремяха да се пазят от скалите и острите камъни и непрестанно оглеждаха реката и брега, за да открият нещо, което да им помогне да се измъкнат. Не се опитваха да приказват. Бяха твърде изтощени, а и реката щеше да удави думите им в своя шум. Просто си размениха погледи и си дадоха мълчаливо обещание да не се изоставят.
На едно място реката се разшири и премина в един горски вир, откъдето отново потичаше по тясно корито на юг. В средата на вира бе разположено нещо като остров и дървото, с което те плуваха, се удари в бреговете му. Морган и Куикнинг скочиха от своя импровизиран сал и уморено пристъпиха на брега. Бяха напълно изтощени, дрехите им висяха разкъсани и те запълзяха между треви и тръстики, отправяйки се към заслона на дърветата, които се бяха скупчили на едно място и сред които се издигаха два огромни стари бряста. Цели потоци вода заливаха земята около тях и се опитваха да пробият влажните брегове на острова. Вятърът свистеше в ушите им. Наблизо падна светкавица, придружена от оглушителен гръм и те се долепиха до земята, докато гръмотевицата отмине.
Най-сетне се добраха до дърветата, като с радост откриха, че под оплетените им клони е почти сухо и защитено от вятъра. Стигнаха до по-големия бряст и се свлякоха в подножието му, като едва си поемаха дъх. Известно време лежаха неподвижно, докато съберат сили. После си размениха дълъг поглед в негласно споразумение, след което и двамата се изправиха и седнаха рамо до рамо, облегнати на грубия дънер на бряста и се загледаха в дъжда.
— Добре ли си? — попита Морган.
Това бяха първите изречени думи. Тя кимна безгласно. Морган внимателно огледа тялото си да види дали не се е наранил, откри, че не е, после въздъхна и се облегна назад — спокоен, уморен, премръзнал и невероятно огладнял и ожаднял, макар и целият прогизнал. Нямаше обаче нито храна, нито вода, и значи беше безсмислено да мисли за това.
Отново се огледа.
— Предполагам, че ти не можеш да направиш нищо, за да си запалим малко огън, нали?
Тя поклати глава.
— Не можеш да използваш никаква магия, а? Е, добре. Къде е сега Уокър Бо? Защо винаги се губи, когато е нужен?
Опита се да прозвучи нехайно, но не успя. Въздъхна.
Тя докосна ръката му и той изпита топлина от това докосване, въпреки несгодите. Обгърна с ръка раменете й и леко я привлече към себе си. Сребристата й коса докосна бузата му и той усети нейния дъх, една смесица от дъх на земя, на гора и на нещо друго, сладостно и омайващо.
— Те едва ли ще ни намерят, преди да свърши бурята — каза тя.
Морган кимна:
— Ако ни намерят и тогава. Като нямат никаква следа, освен реката — той се намръщи. — Къде ли сме все пак? На север или на юг от мястото, където паднахме?
— На североизток — уточни тя.
— Така ли мислиш?
Тя кимна. Той чувстваше слабото движение на дишането й. Трепереше целият, но нейната близост му бе достатъчна награда. Затвори очи.
— Не трябваше да идваш след мен — промълви тя. В гласа й се чувстваше известно неудобство. — Все някак си щях да се справя.
Той се опита безуспешно да подтисне прозявката си.
— Имах нужда от едно къпане.
— Можеше да пострадаш, Морган.
— Ни най-малко. Преживял съм нападенията на Шадуините, на войниците на Федерацията, на Смоковете и какви ли не други, за които съм забравил. Не мога да пострадам от някакво си падане в реката.