Лицето й се изопна.
— Не ми се ще да мисля, че си ме взела по същата причина, по която и Пи Ел — каза накрая той. — Аз не съм като него.
— Зная това — каза тя. И тя се поколеба, като се бореше с някакъв вътрешен демон: — Убедена съм, че всеки от вас — включително и Уокър Бо — е тук по своя собствена причина и служи на различна цел. Така аз чувствам нещата.
Той кимна, като много му се искаше да й вярва, и всъщност не можеше да не й вярва.
— Просто много ми се иска да разбера нещо повече.
Тя протегна ръка и докосна бузите му. Пръстите й се плъзнаха надолу по брадичката и по шията му.
— Всичко ще бъде наред.
Тя се притисна до него и той почувства как цялото напрежение и съмнение го напуснаха. Той ги остави да си вървят, доволен просто от това, че е прегърнал момичето. Вече се бе стъмнило, слънцето бе залязло на запад и нощта плавно се спускаше над земята. Бурята бе преминала на изток и от дъжда бе останала само мъгла. Над главите им все още се надвесваха облаци, но гръмотевиците бяха спрели и над земята се бе спуснала тишина, сякаш обгръщаше дете, което се готви за сън. В неуловимата далечина Раб продължаваше да кънти и шумът на вълните, които се плискаха в бреговете, бе приспивен и успокояващ. Морган се взираше в нощта без да види нищо, мрачната й завеса го обгръщаше като призрак. Вдъхваше свежия въздух и оставяше мислите си свободно да се реят.
— Бих хапнал нещо — каза замечтано той след време. — Ако можеше да се намери нещо за хапване…
Куикнинг стана безмълвно, хвана ръката му и му помогна също да се изправи. Двамата поеха в мрака, проправяйки си път сред влажните треви. Тя успяваше да вижда по-добре от него и го водеше сигурно напред. След време тя откри корени и къпини, както и едно растение, което, разрязано, даваше свежа вода. Хапнаха и пиха, каквото намериха, свити мълчаливо един до друг, без нищо да кажат. Когато свършиха, тя го поведе към брега на реката и там седнаха мълчаливо, загледани в Раб, която мистично проблясваше на фона на тъмните брегове.
Подухна слаб вятър в лицето на Морган и довя ухание на треви и цветя. Дрехите му бяха още мокри, но той не изпитваше повече студ. Въздухът все още беше топъл и той чувстваше странна лекота.
— Така беше понякога в Планините — започна да й разказва той. — Въздухът бе топъл и земята ухаеше след летните бури. Нощите бяха толкова дълги, сякаш нямаше да имат край, а и не ти се искаше да свършват. — Той се засмя. — Понякога седях с Пар и Кол Омсфорд в нощи като тази. Обичах да им говоря, че ако човек пожелае твърде силно, може просто… да се разтопи в мрака като снежинка, да се разтвори в него и да остане там колкото иска.
Той я погледна, за да види реакцията й. Тя продължаваше да седи до него, потънала в мислите си. Той притисна крака до гърдите си и ги обгърна с ръце. Искаше му се да се разтвори в тази нощ и да остане в нея завинаги, да я вземе със себе си далеч от околния свят. Глупаво желание.
— Морган — заговори тя, като се обърна накрая към него. — Завиждам ти за твоето минало. Аз нямам такова.
Той се усмихна.
— Ти, разбира се…
— Не — прекъсна го тя. — Аз съм първично същество. Знаеш ли какво означава това? Че не съм човек. Създадена съм чрез магия. Направена съм от пръстта на Градините. Баща ми ме е оформил със собствената си ръка. Родена съм жена, преди да бъда дете. Смисълът на съществуването ми е предопределен от моя баща и аз не мога да му въздействам. Това не ме натъжава, защото не познавам нищо друго. Интуицията ми, човешките ми чувства ми подсказват, че има нещо повече и аз бих желала да го притежавам, както го притежаваш ти. Чувствам, че ти изпитваш радост от спомените си. Аз долавям тази радост.
Морган остана безмълвен. Той знаеше, че тя е магична, че притежава магия, но никога не беше му хрумвало, че може да не бъде… Той се овладя. Да не бъде какво? Реална като него ли? Човешка като него ли? Но тя беше такава, нали? Независимо какво мисли за себе си, тя е човек. Тя чувства, изглежда, говори и действа като човек. Какво повече е нужно? Баща й я е сътворил по образ и подобие на хората, нима това не беше достатъчно? Той плъзна поглед по нея. За мен с достатъчно, каза си той. Повече от достатъчно. Той се протегна и я погали по ръката.
— Признавам си, че не зная нищо за това, как си била направена, Куикнинг, както и нищо за първичните същества. Но ти си човек. Убеден съм в това, дори ако ти самата не си убедена. А що се отнася до твоето минало, миналото не е нищо друго, освен спомени, и ето че ти сега се сдобиваш със свои спомени — дори ако те не са от най-приятните.