Тя се засмя на тази мисъл.
— Спомените ми с теб ще бъдат винаги приятни, Морган Лех — каза тя.
Той задържа погледа й. После се наведе и я целуна, просто докосна устните й и се отдръпна. Тя го изгледа с черните си проницателни очи. В тях се четеше страх и той забеляза това.
— Какво те плаши? — попита Морган.
Тя поклати глава.
— Чувствата, които будиш в мен.
Той усети, че навлиза в опасна територия, но продължи.
— Преди ти ме попита защо съм се спуснал след тебе, когато падна. Истината е, че не можех да не го направя. Обичам те.
Лицето й стана безизразно.
— Но ти не можеш да ме обичаш — прошепна тя.
Той тъжно се усмихна.
— Боя се, че това не зависи от мене. Не бих могъл да го преодолея.
Тя дълго го гледа и цялата потръпна.
— Нито пък аз мога да преодолея чувствата си към теб. Но ти си сигурен в твоите чувства, а моите просто ме объркват. Не зная какво да мисля за тях; Длъжна съм да изпълня повелята на баща си и моите чувства към теб, както и твоите към мен, не бива да ми попречат на това.
— Но те няма да ти попречат — каза той и хвана твърдо ръката й. — Те просто ще съществуват.
Тя тръсна глава и сребристата й коса просветна.
— И аз мисля така. Особено такива чувства.
Той я целуна отново и този път тя отвърна на целувката му. Той я вдъхна като аромат на цвете. В нищо не беше толкова сигурен, колкото в чувствата си към нея.
Тя прекъсна целувката и се отдръпна.
— Морган — в гласа й звучеше молба.
Двамата се изправиха и се върнаха през мокрите треви до своето убежище под дърветата, до бряста, където бяха изчакали бурята да стихне. Отново се свлякоха край грубия му ствол. Бяха като деца, уплашени и сами, които се опитват да избягат от безименните непонятни кошмари, преследващи техните сънища.
— Преди да напусна Градините, където съм родена, баща ми ми каза, че има неща, които няма да може да предотврати — прошепна тя. Лицето й беше близо до Морган, гладко и нежно, дъхът й бе топъл. — Той не говореше за опасностите, които ще ме дебнат — за Ул Белк и съществата от Елдуист, нито дори за Шадуините. Той говореше за това сега.
Морган нежно галеше косите й.
— Но ти не можеш да направиш нищо срещу своите чувства.
— Бих могла да ги подтисна — отвърна тя.
Той кимна с глава.
— Щом се налага. Но аз ще ти кажа, че аз лично не мога да подтисна чувствата си. Дори ако животът ми зависи от това, не бих могъл да го направя. Няма значение коя си и какво си. Първично същество или нещо друго. Не ме интересува как си направена и защо. Обичам те, Куикнинг. Струва ми се, че те обикнах от момента, в който те видях, от първите думи, които изрече. Не мога с нищо да променя това, каквото и да поискаш от мен. А нямам и желание.
Тя падна в прегръдките му и вдигна лице към него. После го целуна и продължи да го целува, докато всичко наоколо им изчезна.
Когато на другата сутрин се събудиха, слънцето изгряваше на хоризонта и небето беше синьо и безоблачно. Пееха птици, въздухът беше топъл и сладостен. Станаха и се отправиха към брега на реката. Раб течеше бавно и спокойно.
Морган погледна Куикнинг, линията на тялото й, разпилените й сребристи коси, гладкото й лице и целият грейна в усмивка.
— Обичам те — прошепна той.
Тя отвърна на усмивката му.
— И аз те обичам, Морган Лех. Никога няма да обичам друг през живота си така, както обичам тебе.
Те се гмурнаха в реката. Отпочинали, преплуваха с лекота разстоянието, което ги отделяше от другия бряг. Когато стигнаха там, се обърнаха и заедно се загледаха назад. Морган се опитваше да преодолее тъгата, която се надигаше в него. Усамотението им на острова и предишната нощ щяха да останат само спомен, те се връщаха в света на Ул Белк и Черния камък на Елфите.
Тръгнаха на юг, по брега на реката и след няколко часа срещнаха останалите. Пръв ги изненада Каризман и веднага повика другите. Затича се по стръмния склон с разпилени руси коси и красивото му лице бе цялото зачервено. Последните няколко метра се спусна по гръб, превъртя се на кълбо и се затича да ги посрещне. Хвърляйки се в краката на Куикнинг, той запя: