Това беше смешна песен, но Морган и без това се усмихваше. Само след миг и другите бяха ги наобиколили, сухият силует на Пи Ел, чийто гняв от изчезването на Куикнинг бе преминал; брадатият Хорнър Дийс, който неловко се опитваше да не говори за целия този инцидент и непонятният Уокър Бо, който с непроницаемо лице поздрави Морган за спасението на Куикнинг. През цялото време вдъхновеният Каризман танцуваше и пееше, изпълвайки въздуха със своите мелодии.
Когато вълнението от срещата отмина, цялата група възобнови пътешествието си, като премина от Чарналите из северните гори. Морган вървеще редом с Куикнинг, търсейки път между бавно изпаряващите се локви и вадички. Те не разговаряха. Дори не поглеждаха един към друг. След време той усети как тя хвана ръката му.
Някъде далеч напред ги чакаше Елдуист. Слънцето се бе издигнало в небето и стоеше неподвижно там, като озаряваше и стопляше земите, сякаш решено да заличи всички следи от вчерашната буря.
XVII
В продължение на пет дни вървяха северно от Чарналите, през земи, целите покрити в зеленина, посред поля от диви цветя, където тук таме се срещаше по някоя елова горичка. Реките и потоците се стичаха като сребърни нишки от планините и се вливаха в езера, които отразяваха слънцето като огледала и изпращаха хладен повей към бреговете. Пътуването по тези места беше по-лесно, отколкото през планините. Теренът не беше толкова стръмен и хлъзгав, времето беше меко. Дните бяха окъпани в слънце, нощите топли и благоуханни. Небето бе синьо от хоризонт до хоризонт. Заваля само веднъж, и то слаб и нежен дъжд, колкото да навлажни дърветата и тревите, и после незабелязано премина. Спътниците бяха в добро настроение. Предчувствията за това, което ги очаква, се смекчаваха от възобновената им самоувереност и самочувствие. Бяха подтиснали съмненията си. Вървяха със силна и бърза стъпка. С минаването на времето ръбатите им взаимоотношения се загладиха и на повърхността остана едно добро приятелство.
Дори Уокър Бо и Пи Ел сключиха негласно примирие. Не ставаше дума за приятелство, но все пак проявяваха търпимост един към друг. Що се отнасяше до останалите, те си оставаха неизменни. Хорнър Дийс беше все тъй уединен и сопнат, Каризман продължаваше да ги забавлява със своите разкази и песни, а Морган и Куикнинг бяха увлечени в любовния танц на погледи и жестове, който си оставаше тайна за другите. Почти всички, с изключение може би на Каризман, подтискаха в себе си подозрителност и прикритост. Самият Каризман не можеше да бъде двуличен. Но в своите мрачни периоди останалите бяха лицемерни и искаха да скриват съмненията и страхове си, като се надяваха, че собственият им шанс и решителност ще бъдат достатъчни, за да оцелеят до края на това пътуване.
Краят му започна да се вижда още на другия ден. Пейзажът постепенно се смени. Зеленината, която покриваше горите и хълмовете на юг, започна да отстъпва място на сивота. Цветята изчезнаха. Тревите бяха изсъхнали и посърнали. Дърветата, които трябваше да бъдат разлистени, стърчаха съвсем голи. Птиците, които изпъстряха въздуха с ярките си цветове и песните си само на миля южно от тук, вече ги нямаше по тези места, изчезнали наред с насекомите и животните. Сякаш чума бе поразила всичко и лишила земята от живот.
Те стояха по изгрев слънце и наблюдаваха пустошта, която се откриваше пред тях.
— Шадуини — мрачно промълви Морган Лех.
Но Куикнинг тръсна сребристата си коса и отвърна:
— Ул Белк.
Още по обяд и до вечерта гледката ставаше все по-мрачна и по-мрачна. Местата, където земята болна, бяха кошмарни; но още по-лошо беше там, където бе наистина мъртва. Всяка следа от листа и треви изчезна. Нямаше дори и един храст. Дърветата издигаха клони като скелети към небето, сякаш се молеха за милост. Природата изглеждаше така опустошена, че нищо не смееше да покълне. Всичко бе превърнато в необятна пустош, хладно и недружелюбно. Под краката им се вдигаше прах от мъртвата земя като отровен дъх. Наоколо им нямаше и следа от движение — нито животно, нито птица, нито дори насекомо не се виждаше. Нямаше и вода. Въздухът имаше блудкав метален вкус и мирис. Облаците отново се скупчиха, първо на малки групи, а после покриха цялото небе и надвиснаха като призраци.
През тази нощ те отседнаха в една мъртва гора, в която бе толкова тихо, че чуваха дишането си. Дърветата не можеха да горят, тъй че останаха и без огън. Някаква смес от земни елементи отразяваше купола на облаците и дърветата хвърляха криви сенки, които висяха като паяжини.