— Ще стигнем утре — каза Хорнър Дийс, докато те седяха и се гледаха един друг в тишината. — В Елдуист.
Мрачни погледи бяха единственият отговор.
Присъствието на Ул Белк стана осезаемо подир тези думи. Той сякаш се сгуши до тях в чезнещия мрак, спа заедно с тях през тази нощ и ги придружи на другия ден. Дишайки, те усещаха неговия дъх, чуваха неговото мълчание. Имаха чувството, че им маха, че се опитва да ги достигне. Никой не каза това, но Ул Белк беше с тях.
Когато наближи пладне, цялата земя бе от камьк. Сякаш болна, изтерзана, и безжизнена, е била лишена от всеки друг цвят, освен от сивия и превърната в камък. Всички форми бяха запазени като в гигантска скулптура. Стволовете и клоните на дърветата, храстите и тревите, скалите и земята — всичко, догдето погледът стигаше, бе превърнато в камък. Това бе нечовешки хладен пейзаж, който въпреки всичко излъчваше някаква странна красота. Компанията от Рамплинг Стийп изпадна в захлас. Може би самотата ги привличаше, чувството за нещо трайно и неизменчиво, за някакво съвършено творение. Поражението на времето, смяната на сезоните, дори и най-решителните усилия на хората — нищо не можеше да засетне този пейзаж.
Хорнър Дийс направи знак с глава и спътниците поеха напред.
Някаква мараня тегнеше над тях, докато прекосяваха този пейзаж на застиналото време и те с усилие едва след няколко часа успяха да забележат нещо, което просветваше в далечината. Беше огромен воден басейн, сив като земята, която прекосяваха, сливащ се с хоризонта, като в единна необятна пустош.
Бяха достигнали Тайдрейс.
Пред погледа им се изправиха също и два върха, които като скални спирали се издигаха право срещу хоризонта. Тяхната цел бяха именно върховете.
От време на време земята под тях заплашително се разтърсваше, сякаш беше килим, изтърсван от огромен великан. Не можеше да се разбере откъде идваха тези трусове. Но Хорнър Дийс знаеше нещо. Морган забеляза това по начина, по който брадясалото му лице се изопна и в погледа му се прокрадна страх.
Скоро от двете им страни се появи океанът и те продължиха да вървят по тесен коридор сред водите, който отвеждаше право към двата върха. Захладня и въздухът се изпълни с влага, която полепваше по кожата им и се превръщаше в ситни капчици. Обувките им не вдигаха никакъв шум по твърдата скална повърхност и те вървяха с равномерна крачка сред влажната мъгла. Скоро заприличаха на сенки сред настъпващия здрач. Дийс продължаваше да ги води, стар, огромен, неизменен. След него вървяха Морган и Куикиинг, високият Планинец, чието лице беше сбърчено от тревога, докато момичето си оставаше спокойно и нежно. Красивият Каризман си тананикаше под нос, а очите му бързо се въртяха като на птица. Уокър Бо се носеше отзад, бледен и замислен в дългата си връхна дреха. Последен вървеше Пи Ел, чийто орлов поглед забелязваше всичко. По пътеката пред тях се появиха странни скални образувания. Можеха да се сметнат за някакви скулптури, ако не им липсваше каквато и да било що-годе различима форма. Приличаха на стълбове, изваяни от гневните ръце на природата в продължение на хиляди години, като плод на безумните видения на някой луд. Групата премина с известно притеснение под сянката им и продължи да бьрза напред.
Най-сетне достигнаха върховете. Между тях имаше толкова дълбок и тесен процеп, че сякаш някакъв катаклизъм бе разделил един връх на две. Те стърчаха като скални спирали, забити в облаците като карфици. Отвъд тях небето бе мътно и мъгливо и водите на Тайдрейс се плискаха и разбиваха в скалистите брегове.
Хорнър Дийс мина пред останалите, а те го последваха, обвити в мрак. Въздухът бе застинал и неподвижен и далечните писъци на морските птици отекнаха пронизително. Какви ли създания, освен морските, биха могли да живеят тук? — питаше се Морган Лех, обзет от безпокойство. Той изтегли Меча си. Цялото му тяло бе вкочанено от напрежение и той се опитваше да различи някой знак за това, каква опасност ги заплашва. Дийс вървеше напред като преследвано животно, а тримата зад Планинеца приличаха на безплътни сенки. Сама Куикнинг изглеждаше незасегната — с високо вдигната глава, с будни очи, които наблюдаваха скалите, небето и сивотата, която обгръщаше всичко.
Морган преглътна, за да навлажни пресъхналото си гърло. Какво ли е онова, което ни чака?