Пред тях стените на пролома сякаш се съединяваха и те за миг останаха в пълна тъмнина и само пътеката отпред им създаваше чувството, че не се намират в гробница. После стените отново се отдръпнаха и светлината се върна. Рифът премина в малка равнинка, разположена като в люлка между върховете. Плитка, задушена от храсти и дървета и покрита с камъни, които многократно надвишаваха ръста на човек, тя бе грозно свидетелство за упадъка на природата и пораженията на времето. Навсякъде беше покрито със скелети, които лежаха на огромни купчини и имаха всякакви размери и форми, без да може да се разбере на какви същества някога са принадлежали.
Хорнър Дийс ги застави да спрат.
— Това е Костната дупка — тихо каза той. — Вратата към Елдуист. След тази Дупка в процепа между върховете започва Елдуист.
Другите се струпаха напред, за да погледнат по-добре. Уокър Бо целият застина.
— Нещо там долу се движи.
Дийс кимна.
— Срещнах го тук преди десет години — каза той. — Нарича се Коден. Това е пазачът на Каменния крал. Виждате ли го?
Те погледнаха надолу, но никой не видя нищо, дори и Пи Ел. Дийс замислено седна на една скала.
— Няма и да го видите преди да ви е сграбчило, а тогава ще е все едно, нали? Може да попитате всяко от онези нещастни същества там долу, ако биха имали езици да ви кажат.
Морган триеше обувката си в един мъртъв клон и слушаше. Клонът беше тежък и неподатлив. Каменен. Морган го погледна и сякаш за първи път проумя. Чист камък. Всичко под краката им, всичко, което ги заобикаляше, всичко, догдето им поглед стигаше, беше чист камък.
— Кодените са един вид мечки — говореше Дийс, — огромни животни, които живеят в студените региони северно от планините, предимно единаци. Поведението им е непредвидимо при различни условия. Но този тук — и той посочи неопределено с глава, — е чудовище.
— Защото е огромен ли? — попита Морган.
— Защото е чудовище — наблегна Дийс на думите си. — Не само по размери, Планинецо. Това не е вече Коден. Почти не се различава от онова, което е бил. Белк е направил нещо с него. Не само че го е ослепил и не може да вижда. Но слухът му е станал толкова остър, че може да чуе и карфица, ако падне.
— Значи вече знае, че сме тук, — отсъди Уокър, като надникна зад рамото на Дийс, за да погледне по-добре в дупката. Очите му бяха тъмни и съсредоточени.
— Предполагам, че е разбрало още преди време. Седи долу и ни чака да се опитаме да минем.
— Ако е все още там — предположи Пи Ел. — Много време е минало, откакто си бил тук, старче. Може вече да е умрял, или да е изчезнал.
Дийс го погледна смирено:
— Защо не идеш да провериш?
Пи Ел му отправи своята крива хладна усмивка.
Старият Следотърсач отмести поглед и го насочи към Дупката.
— Виждал съм го преди десет години, но още не мога да го забравя — прошепна той и поклати косматата си глава. — Има неща, които човек никога не забравя.
— Може би Пи Ел е прав. Може да е умрял досега, — предположи Морган с известна надежда. Той погледна към Куикнинг и забеляза, че тя упорито гледа Уокър.
— Това не Може да стане с Коден — упорстваше Дийс.
— Защо тогава не можем да го видим, като е толкова огромен и грозен? — попита Каризман като надничаше предпазливо през рамото на Морган.
Дийс се позасмя и присви очи.
— Не можете да го видите, защото прилича на всичко долу — защото е сиво и твърдо като камъка и не се различава от скалните отломъци. И лежи съвършено неподвижно. Чака.
— Чака — повтори Каризман.
И запя:
— Тихо, певецо — предупреди го Пи Ел и погледна към Дийс — Нали някога си минавал покрай него, ако може да се вярва на думите ти. Как е станало това?
Дийс се изсмя на глас.
— Имах късмет, разбира се! Бях с още дванадесет души и естествено направо се спуснахме долу като пълни глупаци. То не можа да ни улови веднага, когато ударихме на бяг. Задоволи се само с трима. Това на влизане. На отиване изяде само един. Но дотогава бяхме останали двама. Аз бях единственият, който се измъкна.
Пи Ел го погледна безизразно:
— Правилно каза, имал си късмет.