Дийс се изправи на крака, по-космат от всеки Коден, който Морган би могъл да си представи и в този миг изглеждаше страшен. Той погледна Пи Ел, сякаш всеки момент щеше да се нахвърли върху него, но накрая каза:
— Има различен късмет. Има късмет, който ти се дава и друг, който сам си правиш. Някой си го носиш, друг те спохожда. Но за да отидеш и да се измъкнеш от Елдуист, се налага да имаш всички видове късмет. Коден е създание, което не бих ти пожелал дори да сънуваш в най-черните си кошмари. Но ще ти кажа едно. Когато се срещнеш с онова, което предстои да видиш отвъд Костната дупка, Коден наистина ще ти се стори нищо. Защото кошмарите ти след това ще се отнасят до други неща!
Пи Ел сви рамене, начумерено и безразлично.
— Кошмарите са за страхливи старци, Хорнър Дийс.
Дийс го изгледа свирепо:
— Смело говориш сега.
— Аз го виждам — внезапно каза Уокър Бо.
Говореше с тих глас, почти шепнешком, но накара всички да млъкнат и да се обърнат към него. Мрачния чичо се беше взрял в тъмната неравна пустош пред себе си и изглежда не съзнаваше, че е казал нещо.
— Коден ли? — рязко попита Дийс. Пристъпи крачка напред.
— Къде? — попита Пи Ел.
Уокър посочи неопределено. Морган се огледа на всички страни, но нищо не видя. Погледна към останалите. Никой от тях изглежда не забелязваше нищо. Но Уокър Бо не им обръщаше никакво внимание. Изглеждаше заслушан в нещо.
— Ако наистина го виждаш, посочи ми го — каза най-сетне Пи Ел с премерено безразличие.
Уокър не отговори.
— Имам чувството… — започна той, но спря.
— Уокър? — прошепна Куикнинг и докосна ръката му.
Бледото лице се отмести от Дупката и най-сетне черните му очи срещнаха нейните.
— Трябва да го намеря — каза той и погледна към всеки един поотделно. — Почакайте ме, докато ви повикам.
Морган започна да протестира, но нещо в погледа на другия го спря.
Той остана мълчаливо да гледа след Мрачния чичо, който се заспуска надолу към Дупката.
Денят бе тих и неподвижен и нищо освен Уокър Бо не нарушаваше тъмната неподвижност на Дупката. Той прекоси неравните камъни мълчаливо, безшумен като сянка, която не оставя следи. През последните седмици често се беше чувствал именно като сянка. Едва не бе умрял от отровата на Асфинкс и нападението на Шадуините в Хартстоун. Нещо в него бе умряло, когато загуби ръката си и още нещо, когато разбра, че магията не може да му помогне, за да се излекува. Друга част от него бе умряла заедно с Коглин. По време на цялото пътване се чувстваше загубен и изпразнен от съдържание, заставен да продължи само от гнева си към Шадуините и желанието да разбере тайната на Ул Белк и Черния камък на Елфите. Дори и Куикнинг, въпреки всичките й грижи за него, и физически, и емоционални, не можеше да го накара да се върне към себе си. Той бе едно изпразнено същество, лишено от смисъл и съдържание, принуден да предприеме това пътуване със слабата надежда да открие своето място в света.
И ето че сега, сред тази огромна пустош, където страховете, съмненията и слабостите се усещаха най-остро, Уокър Бо чувстваше, че има шанс да започне живота си отначало.
Присъствието на Коден разпали у него тази надежда. Досега магията му бе подозрително спотаена, беше му изневерявала многократно и изглеждаше напълно изчезнала. Наистина, беше му от някаква полза, когато трябваше да се защити при нападението на Урдите. Но това бяха жалки прояви в сравнение с онези навремето. Какво бе станало с онази вътрешна близост с всички живи същества, която бе получавал чрез магията си? Какво бе станало с познанията, с прозренията за бъдещето? Всичко това го бе напуснало заедно със стария живот, живота с Коглин и Мърко в Хартстоун. На времето бе желал да бъде оставен на спокойствие, магията да изчезне и той да живее като всички останали. Но усетът за собствената му същност и призвание се бе изострил след смъртта на Коглин и Мърко и по време на това пътуване му стана напълно ясно, че той никога нама да намери покой без своята магия. Не можеше да промени себе си; Коглин бе разбирал това и му го беше казал. По време на пътуването той разбра истината на думите му.
Нуждаеше се от своята магия.
Търсеше я.
Сега можеше да разбере има ли я още. Той беше усетил присъствието на Коден преди самия Пи Ел. Беше си го представил преди още Хорнър Дийс да го опише. Свит долу и смълчан сред грубите скали, той бе достигнал до него, както съществата на времето. Чувстваше, че Коден го зове. Уокър Бо не разбираше защо, но знаеше, че трябва да откликне. Не откликваше само на нуждата на животното; воден бе и от вътрешната си потребност.