Пусни ни да минем и ние ще намерим начин да те освободим, каза му той мислено.
Коден го погледна от затвора на разбитото си тяло, невиждащите му очи бяха сурови и празни. Вървете, каза той.
Уокър вдигна ръка да махне на спътниците си да дойдат и я върно отново на муцуната на звяра. Останалите тръгнаха колебливо, водени от Куикнинг, следвана от Морган, Хорнър Дийс, Каризман и Пи Ел. Той ги наблюдаваше да минават без нищо да каже, ръката му лежеше протегната върху муцуната на Коден без да помръдва. Зърна израза на очите им — странна смесица от уплаха, слисване и недоверие. Само в погледа на Куикнинг се четеше разбиране. Когато преминаха, те се обърнаха да почакат Уокър в една падина между отвъдните скали.
Уокър отдръпна ръка и видя, че Коден трепери. Муцуната му бе широко отворена и той сякаш безмълвно плачеше. После извърна глава и се сви долу сред скалите.
— Няма да забравя това — извика Мрачния чичо след него.
Празнотата, която усети, го накара да потрепери. Той се загърна в палтото си и се отдалечи от Дупката.
Морган и останалите, всички освен Куикнинг попитаха Уокър Бо, когато той дойде при тях, какво се е случило. Как бе успял да омагьоса Коден, за да минат? Но Мрачния чичо отказа да отговаря на въпросите им. Каза само, че създанието е жертва на магията на Каменния крал и трябва да бъде пуснато на свобода и че той му е дал дума да му помогне.
— Щом си дал дума, имаш основание да се притесняваш дали ще я спазиш — подразни го Пи Ел, на който му се искаше да омаловажи случилото след като беше задгърбил опасността.
— Не се знае как ще спасим самите себе си от Каменния крал — съгласи се и Хорнър Дийс.
Каризман беше избързал напред, а Морган погледна Уокър Бо и не можа да даде никакъв отговор. Вместо него заговори Куикнинг:
— Щом си дал дума, Уокър Бо, ще трябва да я спазиш.
Обаче не каза как.
Те свърнаха от Костната дупка и отново тръгнаха в пролома между върховете по посока на Тайдрейс. Проломът беше обгърнат в сянка и мрак в чезнещата следобедна светлина и духаше хладен, остър вятър откъм скалистия склон, блъскаше ги като гиганска ръка и ги тласкаше напред.
Слънцето се бе спуснало на хоризонта на запад, обгърнато в мрежа от облаци, които се обливаха в златисто-пурпурна светлина. Въздухът бе изпълнен с остра миризма на солена вода, риба и водорасли.
Морган поглеждаше от време на време Уокър Бо, още озадачен от това, че бе успял да предотврати нападението на Коден, да отиде право срещу него и да го докосне без звярът да му направи нищо лошо. Спомни си разказите, които се носеха за Мрачния чичо, какъв е бил, преди Асфинскс да го отрови, преди да загуби Коглин и Мърко, за човека, който бе научил Пар Омсфорд да не се страхува от силата на магията на Елфите. Досега той бе смятал, че Уокър Бо е осакатен от Шадуините по време на тяхното нападение в Хартстоун. Хапеше устни замислено. Може и да е бъркал. Но ако е сгрешил с Уокър, можеше да е така и по отношение на собствената му магия. Може би Мечът на Лех щеше да стане отново цял и собствената му магия да се възстанови. Може би имаше шанс за всички тях, точно както бе казала Куикнинг.
Пред тях се откри едно дефиле. Сенките, в които бяха обгърнати досега, просветляха, превърнаха се в сивомъглива светлина и те надникнаха през един тесен процеп между скалите. Тайдрейс се простираше долу, вълните му се надигаха и бурно се разбиваха на брега. Групата продължи да върви и отново попадна сред сенките. Пътеката, която следваха, започна да се спуска надолу, да се вие между скалите, влажна от мъглата и пръските на океана и твърде опасна. Стените на върховете тук отново се разделяха този път като две каменни колони, през които се виждаха небето и морето. Скалите под краката им се клатеха и те имаха чувството, че всичко всеки момент ще се срути.
Тогава се спуснаха по един толкова стръмен склон, че им се наложи да се плъзгат по гръб през тесния проход, който се виеше напред и преминаваше в тунел. За да минат, се наложи отново да се изправят, защото в тунела имаше остри ръбести скали. От Другия му край се появяваше риф, по който групата откри пътека и тръгна по нея, докато стигнаха една каменна стена.
Те застанаха на стената и погледнаха надолу. Морган усети как стомахът му се сви. От мястото, където стояха, земята рязко се скосяваше и долу се виждаше само тесен провлак, който преминаваше в морето. С провлака беше свързваше един полуостров, с широка и насечена брегова ивица, цялата в скали, срещу които водите на Тайдрейс се биеха непрекъснато. Върху тези скали бе разположен град с каменни куловидни постройки. Това не бяха съвременни сгради, те бяха от стария свят, от времето преди Големите войни да унищожат порядъка на света, от времето преди да бъдат създадени Расите. Те се издигаха на стотици метри във въздуха, гладки и симетрични, с цели редове от прозорци, които зееха празни в сивата светлина. Всичко беше скупчено така, че градът приличаше на стълпотворение от чудовищни каменни обелиски, издигнати от скалата. Морските птици кръжаха и се виеха над сградите и скръбно пищяха сред чезнещата светлина.