— Добре — казал момъкът. — И аз ще направя, каквото мога.
Изтекли четиридесет дена; момъкът през това време само ял, пил и ходил по града — сякаш не го чака работа; а старият майстор се бил задълбал, та цял ден и цяла нощ работел. След уреченото време и двамата се явили в двореца; всеки носел, каквото бил приготвил. Старият донесъл един голям дървен ковчег, сложил го на пода, завъртял една ръчка и ковчегът почнал да свири всякакви хубави песни.
— Е — рекъл майсторът, — как ти се струва, царю честити? Ще може ли калфата ми да направи нещо, ако не по-хубаво, то поне като това?
И царят, па и всички сбрани казали, че по-изкусно нещо от тоя ковчег не може да се направи. Тогава царят се обърнал към момъка и рекъл:
— А ти? Я покажи да видим твоята работа!
Онзи носел едно чувалче на гърба си. Снел го и рекъл на събраните:
— И аз ще ви покажа работата си, но най-напред си затворете очите, а като ви кажа „готово“, отворете ги. Не искам да научи никой тайната на това, що съм приготвил.
Те си затворили очите. Като ги отворили, видели един голям дървен кон, който се сглобявал и разглобявал с винтове. Конят имал и крила, пак от дърво. Момъкът извадил от джеба си един ключ, пъхнал го в един отвор в шията на коня и конят почнал да подскача и да пърха с крила, сякаш иска да полети. След това момъкът рекъл:
— Царю честити, ако искате да видите как лети моят кон, излезте на двора — да ви покажа.
Всички излезли на двора. Калфата се качил на коня, завъртял ключа и още няколко винта и конят полетял нагоре. След малко се виждал чак до облаците, дребен като гълъб. Момъкът обиколил на два-три пъти с него над града, извил се над самия дворец и слязъл сред двора.
— Ето — рекъл, — това направих. С тоя кон човек може да лети, където иска; и над облаците може да се издигне, та дори до слънцето да стигне. Има на него винтове: ако искаш да летиш нагоре, ще завъртиш един винт; ако искаш надолу — друг ще завъртиш; можеш да хвърчиш и по-бързо, и по-бавно: и за това има винтове. Когато искаш пък, можеш да слезеш. Всичко е премислено и натъкмено. С него можеш и под морето да се спуснеш, па и по вода да плуваш. Е, как ви се струва, може ли тоя, който е направил свирещия ковчег, да стъкми крилат кон като моя? Кой е по̀ майстор от нас двамата?
Едни казали, че старият е по̀ майстор; други държали за младия.
Повикали най-сетне царския син — той да реши.
— Добре — казал царският син. — Ще реша, но искам оня, в чиято полза реша, да ми даде това, що е направил.
— Бива — съгласили се и двамата.
Тогава царският син казал:
— Има свирки от мед, има от сребро, от кост, от дърво; да направиш ковчег, който свири, не значи да направиш нещо невидено. Ами видял ли е някой от вас кон да хвърчи? Да направиш кон от дърво, който може само да ходи, то е все едно да направиш ковчег, който свири. Но да направиш от дърво крилат кон, който не само ходи, а и лети — то значи да направиш наистина нещо невидено. Младият е по̀ майстор.
Като чули това решение, всички сбрани се съгласили. По молба на момъка царят му дал второ писмо, в което се твърдяло, че той е най-голям майстор в цялото царство; на писмото се подписали и цар, и царски син, и всички сбрани; подпечатали го и го дали на момъка, а на стария рекли да си върви по работата и друг път да не се препира с по-големи майстори. Както било условено, момъкът подарил дървения кон на царския син и си отишъл.
А царският син взел със себе си пари за дълъг път, качил се на гърба на дървения кон, завъртял ключа и витлата и полетял нагоре. Хвъркал, хвъркал над гори, реки и полета, докато видял под себе си един голям град с високи дворци и хубави къщи. Обиколил над града, за да види къде да слезе, избрал си едно високо клонесто дърво и се спуснал на него. Там разглобил коня, оставил го и слязъл. Ходил по града цял ден, а вечерта влязъл в една голяма кръчма, поздравил хората и седнал на една маса. Никой не му отвърнал на поздрава — такива били хората в тоя град, — само един момък му отвърнал и седнал до него на масата. Момъкът бил беден, зле облечен и както се виждало — пиян. Царският син поръчал вечеря, поканил и момъка, та заедно яли и пили. Като не познавал никого в тоя град, па и не знаел къде има наблизо странноприемница, царският син тръгнал с момъка. Пияницата го отвел у дома си, в една сиромашка къща накрай града. Посрещнала ги стара жена с парцаливи дрехи; тя била майка на момъка. Освен него нямала друг син. Погледнал царският син къщата — нечиста, бедна, вонеща, но нямало какво да прави: преспал там. Още на сутринта, щом станали, той дал на момъка пари и му рекъл:
— Приятелю, вземи тия пари, па повикай майстори да ти направят тук една хубава къща, висока като дворец. Ако не стигнат парите, още ще ти дам. Хубава къща искам да издигнеш.