— Какво ще търсим там? — рекли стражите. — Там живее една бедна бабичка в някаква колиба със сина си, един пияница. Мигар той ще тръгне да се катери по кулата? Я си вървете по пътя!
Но завистливите съседки настояли:
— Каква колиба! Там сега е издигната къща като дворец: висока, хубава, да й се ненагледаш. Идете претърсете там!
Отишли царските хора в къщата. Намерили бабата, че седи при огъня и готви. Попитали я за сина й; тя рекла, че е по работа в града. Почнали да търсят насам-натам, стигнали и до зимника. Намерили окатранените дрехи и обувки.
— Чии са тия дрехи и тия обуща, бабо? — запитали те.
— На сина ми са. Снощи го пратих по тъмно да ми купи дървено масло, за да сготвя вечеря, а той бил пиян, та се спънал о бурето на един бакалин и станал само катран; върна се черен като дявол. Негови са.
Но царските хора не вярвали.
— Кажи си право, бабо, че ще те бием — и тогава ще признаеш! — заканили се те.
— Нали ви право казвам — настоявала тя. — На сина ми са.
Те почнали да я бият и тя казала най-после, че са на един царски син, който им бил дал пари, та си направили къщата; но къде е ходил и кога ги е изцапал, не знаела.
— Тука ли е тоя момък? — запитали те.
— Из града излезе — рекла бабата, — не се е още върнал. На обед ще си дойде със сина ми.
Стражите се скрили в къщата и когато си дошъл царският син, заловили го. Отвели го при царя да го съди. Той го питал, разпитвал, но момъкът не обелвал зъб: нищо не могли да научат от него. Ала дрехите и обувките били негови — това се виждало. Царят го осъдил на смърт.
— Още днес — рекъл — ще го обесите на някое голямо дърво вън от града, за да може целият град да види как се наказва такъв злосторник, който е искал да открадне дъщеря ми.
Повели царския син да го бесят. След него тръгнали всички хора от града — да гледат. Отвели го под онова дърво, на което бил разглобеният хвъркат кон; по-високо дърво нямало. Като стигнали там, царските хора попитали осъдения иска ли нещо, преди да умре.
— Искам — рекъл той — да се кача на това дърво, на което ще ме бесите, та оттам да погледна за последен път света.
— Добре — казали те. — Качи се, та погледай!
И почнали да връзват въжето. А царският син се покачил на дървото, сглобил коня, яхнал го и полетял. По едно време събраните почнали да викат:
— Я вижте: хвъркат кон!
Загледали се всички и видели, че на коня седи осъденият царски син.
Минали няколко дена от тая случка, за която приказвал целият град; царската дъщеря разбрала, че нейният годеник, кога да е, ще дойде да я вземе, и почнала да се оплаква на баща си и майка си, че й е досадно в двореца.
— Вие уж ме изведохте от кулата, за да погледам света, а ме затворихте в двореца. Свива ми се сърцето тук. Изведете ме някъде — да видя слънце и въздух да подишам!
Царят заповядал да стегнат колесницата, качил се на нея с царицата и отишли в градините вън от града. Там прекарали тоя ден; разхождали се, яли, пили и се върнали чак вечерта. Тая разходка много се харесала на царкинята. На другия ден тя пак замолила баща си да я отведе в градините. Но той бил зает. Казал на царицата тя да заведе дъщеря си, но да се не бавят много. Станали, качили се на колесницата и отишли. А в това време царският син обикалял над града с крилатия кон и за да си отпочине, слязъл на едно високо дърво в царските градини. Той видял от дървото царицата и дъщеря й, че се разхождат, и тъкмо когато те се отдалечили навътре в градината, князът прилетял с коня, грабнал царкинята и полетял с нея. Царицата надала вик, почнала да се залива в сълзи; притекли се стражите и пазачите на градината, но царицата успяла само да им покаже хвъркатия кон, който се виждал високо в небето дребен като врабче.