Царският син и княгинята летели дълго, докато минали границата на това царство, отдето била родом момата. Спирали тук-таме за малко, колкото да си починат и да си купят от селата нещо за ядене. Като излезли вън от царството, полетели към бащинията на царския син. Вечерта замръкнали в една планина. Трябвало да спят там. Момъкът снел годеницата си и потърсил място за нощуване. Намерил една закътана полянка под високи дървета.
— Тука ще нощуваме — рекъл.
Но в планината било студено; царкинята треперела от студ. Нямало с какво да накладат огън. Поразгледал царският син наляво-надясно — дано види някъде огън. Съзрял през дърветата на отсрещната страна на планината, че блещука огън.
— Ето — рекъл той, — там някои хора са си наклали огън. Ще ида да донеса една главня. Ти почакай малко, аз ще се върна ей сега.
Той се качил на коня и полетял. Между върха, на който били спрели годениците, и оня, дето се виждал огънят, имало дълбок дол; царският син прелетял над дола и стигнал отвъд. Край огъня видял овчари. От тях купил хляб и нещо друго за ядене, па взел едно запалено дърво и се яхнал на дървения кон. Полетял пак назад, към другия връх, но дървото се разгоряло от вятъра и почнало да пари момъка по ръцете. Той не знаел да хвърли ли главнята, или да си прежали ръката; още много имало да се лети: тъкмо над дола бил. Той сложил в залисията си главнята на коня, за да я улови от другата страна, дето била поугаснала. Но конят се запалил и момъкът полетял надолу, право в дола. Князът при падането си бил навехнал единия крак, но скоро се посъвзел и тръгнал да търси годеницата си. Отгоре той всичко виждал добре, но от дола не можел да види нищо. Погледнал насам-натам, не можал да се оправи наникъде. Дори толкова се забъркал, че не знаел вече на коя страна е оставил момата. Почнал да вика — дано тя го чуе и му се обади; но тя била горе, на върха, а той — в дълбокия дол, затова не го чула. Сетне тръгнал да дири пътека. Лутал се цяла нощ из гората, викал, колкото му глас държи, но никой не му се обадил. Когато се разсъмнало, момъкът видял, че е отишъл на съвсем друга страна. И тръгнал из гората — накъдето му видят очите.
А царкинята го чакала цяла нощ; и тя викала, но и на нея се не обадил никой. Като видяла, че се разсъмва, тръгнала сама по гората да дири път. Вървяла що вървяла, срещнали я двама разбойници и я спрели. Поразени от нейната хубост, те почнали да се карат кой да я вземе.
— Моя ще бъде! — викал единият.
— Моя! — викал другият.
Царкинята се изхитрила и рекла на разбойниците:
— Аз ще ви кажа кой от двамата ще ме вземе. Който е по-бърз, негова ще бъда. Затечете се до най-близкия извор и който пръв ми донесе вода да пия, той ще ме вземе.
Разбойниците се спуснали към извора, а тя избягала по една пътека надолу. Тичала, тичала, докато се уморила и капнала от ход; седнала на едни камъни да си почине. Както седяла, едно овчарче я видяло и дошло при нея. Тя му се примолила да й даде нещо да яде; момчето й дало хляб и сол: това имало в торбата си. След голямата умора простият обяд се сторил на царкинята много вкусен. Тя разпитала селянчето за пътя, то я извело из гората и я оправило. Царкинята му поблагодарила и поела пътя, що слизал от планината. Срещнали я трима пияни моряци. И те я задържали. Всеки казвал:
— Моя е!
Почнали да се карат. Работата стигнала до бой. Докато се биели, момата избягала. Но по-натам я срещнали дванадесет души коняри. Те карали коне и мулета, натоварени с всякакви стоки; връщали се от пазар в града. И те спрели момата; и те почнали да се карат кой да я вземе. Царкинята и сега измислила хитрина.
— Защо се карате за мене? — рекла им тя. — Разтоварете си конете и мулетата, па почнете да ги товарите: който пръв си натовари коня, той ще ме вземе!
И глупавите коняри се съгласили. Всеки побързал да си разтовари коня. Проснали стоките на земята. Когато всички разтоварили, царкинята рекла:
— Хайде сега товарете, да видя кой е най-бърз!
Те почнали да товарят, а тя избягала. Никой не се решавал да си остави стоката на пътя, че да гони с коня си момата.
Тъкмо царкинята се успокоила, че се отървала от конярите, ето че по-натам я срещнал един арапин. Той бил облечен в свилени дрехи, обвезани със сърма; на кръста му висяла сабя; яздел едър бял кон. Щом видял момата, спрял коня и слязъл, та се хвърлил към нея да я грабне и качи на коня.
— Стой! — рекла тя. — Толкова царства съм изходила, като тебе силен и хубавец мъж не съм срещнала. Но я си съблечи дрехите, да ги облека аз, а ти облечи моите, да видя дали сме лика-прилика. Мене ми е предсказано, че ще се оженя за мъж, който може да облече моите дрехи.