— За какво приказвахте на извора, когато пиехте вода? — попитал ги той.
Те мълчели: срам ги било да разправят.
— Ударете им по пет тояги! — заповядал царят.
— Ще кажем, ще кажем! — рекли моряците.
И те разказали как една хубава мома ги срещнала на пътя, как почнали да се карат кой да я вземе, как се били, а тя избягала.
— Ударете и на тия тримата по сто тояги!
След час-два дошли и конярите. И те почнали да си говорят за момата, чийто образ веднага познали.
— Ама хитра жена беше проклетницата! — рекъл един. — Помните ли как ни накара да разтоварим конете и мулетата, за да не можем да я подгоним, когато побегне?
Стражите ги заградили и откарали в затвора, па казали на царя. Той заповядал и тях да му доведат; разпитал ги и заповядал да ударят на всеки от тях по петдесет тояги. Сетне дошъл арапинът. Той също видял образа на момата, заплюл го и рекъл:
— Ах ти, дяволска дъще, която ми взе дрехите и коня! Да те срещна още веднъж, душата ти ще взема!
Откарали и него в затвора. И за него съобщили на царя.
— Доведете го! — заповядал той.
Изправили арапина пред царя.
— Кой си ти? — викнал царят. — Мъж ли си, или жена? По лице ми се виждаш мъж, а — гледам — женски дрехи носиш. Отде идеш?
Арапинът почнал да се оплаква, че някаква мома го била накарала да си сменят дрехите; той я бил послушал, а тя му яхнала коня и избягала.
— Лъжеш! — викнал гневно царят. — Как тъй ще те срещне мома на пътя и ще си смени с тебе дрехите?
Арапинът почнал да мънка: страх го било да си каже правото.
— Я му ударете десет тояги! — заповядал царят на стражите.
Набили арапина и той казал, че искал да отвлече момата. Царят заповядал да му съблекат женските дрехи, да му дадат ония, с които бил влязъл сам той в града, да му ударят още сто тояги и да го пуснат.
След няколко дена дошъл и царският син — окъсан, одърпан подир дълго скитане нагоре-надолу. Той запитал още при градските врата къде има по-евтина гостилница. Стражите му казали, че наблизо е царската гостоприемница, направена за чужденци.
— Влез там! — рекли му те. — Три деня можеш да ядеш и да спиш, без да платиш нещо.
И той отишъл там, нахранил се и легнал да спи, съсипан от дългия път: Когато се събудил, излязъл на извора да се измие и да пие вода. Още отдалеч съзрял образа и се загледал в него като вкаменен. Гледал го, гледал — и все не можел да си откъсне очите. По едно време си казал тихо:
— Слава Богу, че видях поне лице, прилично на нейното! Не знам наистина дали тук е изобразена жена или мъж, но такова лице аз съм виждал само веднъж през живота си.
Като чули стражите, че дрипавият чужденец си говори нещо, отвели и него в затвора, па казали на царя, че заловили такъв и такъв човек, който си говорел нещо, като гледал образа на мрамора.
— Доведете ми го — заповядал царят.
Когато извели чужденеца пред царя, той го изгледал със строг поглед от нозе до глава, познал го, но се престорил, че го вижда за пръв път, и запитал строго:
— Какво си говорил ти за оня, чието лице е изобразено на извора?
Чужденецът въздъхнал, па рекъл:
— Ох, царю честити! Ще ти кажа всичко. Преди време се сгодих за една царска дъщеря, много голяма хубавица, негли най-хубавата мома на света. Баща й не я даваше, макар че и аз съм царски син. Избягахме с нея. Но в една гора се изгубихме. Аз тръгнах да търся огън и на връщане изпуснах главнята. Дирих годеницата си навред по гората, ядох къпини и диви ябълки, остана още трева да паса. Питах, разпитвах за нея де кого срещна. Едно овчарче я било видяло и нахранило. То ми показа пътя, по който била минала. По тоя път стигнах тук. Гледам — на извора изобразено лице — също като нейното. Може да е на някоя нейна сродница; па може и да не е женско лице, а лице на момък: не знам. Но като видях тоя образ, стопи ми се сърцето от скръб, че с толкова смелост откраднах момата от майка й, когато бяха в царските градини, за да я изгубя завинаги. Това е то, царю честити. Ако имам някаква вина, съди ме, накажи ме, убий ме: и тъй животът ми е горчилка, откак изгубих годеницата си.
Като чул това, царят заповядал на стражите да излязат за малко. Когато останал насаме с чужденеца, царят рекъл:
— Ти ме гледаш, но ме не виждаш. Аз съм оная, която дириш.
И те се оженили, а сетне дълги години управлявали щастливо това царство.