— За какво си се замислила, Фрида? — запита Мъри, когато влезе.
Подпряна на коляното си до най-долната полица, тя се изправи без да го погледне.
— Няма нищо, нищо.
В гласа й явно се чувстваше голямо безпокойство. На обед, за да спести време, тя се съгласи да остане и хапне малко. Мъри се помъчи да разпръсне тягостната атмосфера.
— Нищо не ядеш. Да ти дам ли малко от тази салата?
— Не, благодаря.
— Още едно парче от студеното месо?
— Моля те, нищо повече. Днес нямам апетит.
— Тогава, ако си свършила, да починем на терасата. Слънцето сега е много силно.
Навън беше наистина топло, Вилхелм беше изринал снега и шезлонгите ги чакаха. Те седнаха с лице към великолепните очертания на Алпите.
— Имаш най-хубавата гледка в Швейцария — промълви тя. — Поне за още няколко дни.
Последва мълчание, после, за да я зарадва, или може би да я предразположи, Мъри каза:
— Надявам се, че разбираш, Фрида, как винаги дълбоко ще те уважавам.
— Действително ли?
— Винаги, Фрида. Бих искал да си избереш нещо за спомен от моята колекция.
— Щедър си, приятелю, но сувенири не ме интересуват. Те винаги навяват скръб.
— Но трябва! Настоявам.
— Ако трябва да бъда тъжна, и без сувенир ще изпитвам тъга. Ще ми дадеш малката снимка, дето е на дясната страна на бюрото ти.
— Имаш предвид малката снимка на двама ни в Ризенберг?
— Съвсем същата. Нея ще запазя за спомен.
— Моя мила Фрида — засмя се Мъри с упрек, — говориш като на погребение.
Тя го погледна продължително и мрачно.
— Нищо чудно. — После не можа повече да мълчи. — Майн гот, колко ми е мъчно за теб. Исках да не го показвам, но скоро трябва да го знаеш вече.
Фрида отвори чантата си, извади изрезка от вестник и му я подаде. Мъри видя, че беше изрязана от сутрешния „Дейли Екоу“, вестник, който тя нямаше навик да купува. Заглавието беше:
Той бързо зачете съобщението:
Миналата нощ в провинция Касай, където през последните няколко седмици се наблюдаваха признаци на скрити вълнения, племенната война най-после избухна с голяма сила. Селището Точиленг, което на два пъти мина от ръце в ръце, след жестоки сражения беше подпалено и сега е само развалини. Изчислено е, че петстотин души са загинали под изгорелите палмови и бананови дървета.
— Е — каза Фрида, — вече знаеш къде отиваш.
Мъри я погледна и срещна втренчения й поглед. Ни най-малко не се разтревожи, дори стана по-твърд и непоколебим.
— Фрида — каза той студено, — напълно ми е ясно, че през последните два дни се опитваш да ме разубедиш да замина, без съмнение подтиквана от най-добри чувства. Но, мисля, че не разбираш напълно колко силно съм влюбен. За мене е съвсем ясно, че условията там са лоши. Но аз ще отида. Бих следвал Кети до края на света.
Тя стисна устни.
— Да, приятелю — въздъхна Фрида, — не е ли винаги така, когато мъж на възраст е пленен от младо момиче? И винаги краят е толкова трагичен. Колко добре си спомням онзи голям немски филм „Синият ангел“.
Мъри почервеня от възмущение.
— Обстоятелствата в никакъв случай не могат да се сравнят с моя случай.
— Не — съгласи се тя тихо. — Старият професор ходеше само на цирк. Ти отиваш… — Фрида извърна глава и покри лицето си с ръка, за да скрие вълнението си. — Да, чувствам го в сърцето си… Ти отиваш там… — дори тогава тя не можа да го каже; само прибави съвсем тихо — към нещо много по-лошо.
Мъри се канеше остро да й възрази, но от уважение към страданието й премълча. Тя винаги скриваше чувствата си, сълзите не бяха за нея средство на изява и при все това, тя беше явно разстроена. Мъри се изправи в стола си и се загледа напред към далечните върхове, покрити със сняг. И двамата дълго мълчаха. Най-после, малко успокоена, но все още с обърната глава, тя стана.
— Приятелю мой, днес не мога да направя нищо повече за теб, ще дойда утре.
— Съжалявам — промърмори Мъри, раздразнен от това неочаквано тръгване. — Наистина ли трябва да си ходиш?
— Да, до утре. Ако ще трябва да ходя при мадам Шуц и нашите приятели, първо ми е необходимо да се успокоя.
Мъри не настоя повече, изпрати я до колата и почака, докато шумът на Дофина замря. После затвори градинската врата и закуца обратно към къщата. Той прочете отново дума по дума извадката от вестника и след това решително я скъса.
Следобед Мъри продължи с приготовленията си, обаче все поглеждаше към часовника. Трябваше в пет часа̀ да телефонира на Кети в Маркинч, където беше отседнала в дома на Фодърингей. Бяха се уговорили преди да замине. След изпитанията и тревогите си през последните два дни, с какво нетърпение чакаше той този час!