Той се раздвижи с мъка, стана, запали лампата, и докато се мъчеше да сложи халата, погледна часовника си. Дванадесет без двадесет; не беше спал повече от час. Предпазливо премина коридора. Ритмичното дисхармонично кресчендо, което се чуваше от неговата стая, го накара да потрепери. Той премина бързо. Долу, в библиотеката, Мъри седна на бюрото до прозореца, запали малката лампичка и взе хартия от средното украсено с мозайка чекмедже. После, с писалка в ръка, се втренчи в тъмнината навън, като тревожно търсеше най-подходящата и трогателна форма на обръщение. Трябва ли да бъде „скъпа Кети“, „моя най-скъпа Кети“, или даже „любима Кети“, или просто сдържаното, меланхолично, но, о, толкова многозначително „скъпа моя“?
След като помисли малко, вече решен да употреби последното, той като в унес забеляза една светлина, която гореше някъде далеч в непроницаемата нощ. Луната изгрява, мислеше Мъри, като виждаше в тази внезапна светлина щастливо предзнаменование; той наистина се намираше в такова състояние, че безрезервно вярваше в звездите и чудесата. Обаче това едва ли беше луната, защото небето остана тъмно, а самата светлина не излъчваше сияние, а по-скоро странен блясък, рой искри от пронизваща светлинка, които танцуваха като светкавици върху невидимите води на езерото долу. За бога, какво беше това? Свикнал с най-яростните природни стихии, които бушуваха свободно сред този хаос от върхове, за Мъри беше почти невероятно да се уплаши от каквото и да било природно явление. Но понеже душевното му състояние в момента беше така възбудено и нестабилно, той не можа да потисне една неясна тръпка на съмнение. Стана, отвори френския прозорец, и макар че беше леко облечен — беше податлив на настинка — излезе на терасата.
Както предполагаше, нощта беше тъмна и необичайно студена. Свит в тънкия халат, той погледна към светлинките. Те бяха близо, тайнствени и смущаващи. Но изведнъж той разбра, и успокоен, му се поиска да се изсмее, макар че не го направи, над собствената си глупост. Това беше малката риболовна флота, половин дузина лодки, които подскачаха весело върху вълните. Мъжете хвърляха мрежите. Вероятно минаваха пасажи от пъстърва, и това ги е накарало да излязат толкова късно на нощен риболов с нафтови фенери.
Мъри се канеше да се върне обратно сред комфорта на своя дом, когато изведнъж се замисли. Разбира се, доколкото му беше известно, пъстървата не излизаше през зимата и то в тази част на езерото? Тя винаги се събираше в устието на реката, точно където излизаше от Райзенбергското дефиле. Закривайки очите си — без да е нужно, разбира се, — за да вижда по-добре, той забеляза с учудване, че малка група от хора се беше събрала на кея. В този час на нощта! Мъри се подвоуми. Искаше му се да остави и да забрави сцената, но нещо го подтикна да изтича в къщи и да вземе великолепния си бинокъл „Цайс“, който беше купил от Хайделберг.
Отначало не можа да го намери, но след като разрови няколко чекмеджета, той го откри. Върна се на терасата и припряно го насочи към езерото. И точно когато светлините се струпаха около кея, една след друга започнаха да изгасват. Завеса от мрак, едва оживена от слабата лампа при кея, закри всичко от погледа.
Мъри несигурно свали бинокъла. Почувства страшно главоболие и, поради някаква необяснима причина, сърцето му биеше тревожно. Трябваше да се прибере и да напише писмото с простото и трогателно обръщение „скъпа моя“. Мъри щеше да влезе, ако шумът от приближаващи се стъпки не го задържа. Той се олюля. Двама мъже, отначало едва видими, после постепенно все по-ясно различими, се изкачиха по пътеката нагоре. Собственикът на пристана и хер Захт от селския полицейски участък.
Полицаите в кантона с твърдите си каски, сини униформи и широки ботуши, които така наподобяваха на лондонските полицаи, винаги приятно забавляваха Мъри. Тази им прилика вероятно беше нещо като деликатен комплимент, предполагаше Мъри, и е измислена отдавна, за да могат английските лордове, които посещаваха Швейцария, да се чувстват сигурни и като у дома си. Обаче сега Мъри не се развесели, нито пък се почувства сигурен и спокоен, докато хер Захт и придружителят му се приближаваха към него. Вместо приятна изненада, той усети как сърцето му замря, а този факт беше страшно предупреждение за неизвестно и неизбежно нещастие.