— Мери! — възкликна той, влизайки направо в бюфета и слагайки ръка през кръста й. — Затваряй! Сега! Веднага!
— Но, Дейви, имам още два влака!
— По дяволите и влаковете, и пътниците, и целите Северни британски ж.п. линии. Тръгваш моментално с мене. И като се приготовляваш, сложи няколко кифли и сандвичи в един сак.
Тя го гледаше втренчено, полуразколебана, полуусмихната, но долавяше настойчивостта му зад лекотата на неговия тон.
— Добре! — съгласи се тя накрая. — Не вярвам компанията или татко да се разорят този път.
След десет минути те се носеха с мотора. Той излезе на шосето за Стърлинг, зави на изток към Рестън. И около 1 часа̀, като се спуснаха към околностите на Грейнстън, дойдоха на около половин миля от алеята на Гленбърн.
— Ето тука, Мери, ще се поразходим.
Тя бе смутена и смътно обезпокоена; не разбираше защо трябваше да идват тук, но го следваше послушно надолу по алеята. По едно време стигнаха до украсена ограда, която обграждаше болницата. Той се спря, достатъчно благоразумен да съобрази, че не трябва да отиват по-нататък. И двамата надзърнаха през спретнатата боядисана желязна ограда. Слънцето грееше в парка. Няколко деца с червени якета седяха с една сестра на пейката до зеления килим на поляната, един кос цвърчеше в близкия храст.
— Какво прекрасно местенце! — възкликна Мери.
— Наистина ли?
— Как не, Дейви! Като картина е.
— Тогава слушай, Мери — каза той и дълбоко си пое дъх. — Това е болницата на Гленбърн. Тези четири сгради сред дърветата са болничните отделения. Това пред тях е административният блок. А онова там с градината отзад е резиденцията на завеждащия медицинската част. Къщата не е лоша, нали?
— Каква сладка къщичка! — отговори учудено тя. — И толкова хубава градина! Познаваш ли някого тук?
Той отмина въпроса й и продължи побледнял, като дишаше често.
— Завеждащият медицинската част носи единствената и пълна отговорност за болницата. Той има всички удобства за изследователска работа в болничната лаборатория. Заплатата му е 500 лири годишно, плюс производството на градината и безплатната квартира — онази къща там, Мери, в която има право да живее със законната си съпруга. — Гласът му трепереше от вълнение — Мери… от първи януари те са назначили нов завеждащ медицинската част. Ти… ти го виждаш сега.
Глава VII
Той пое бавно по обратния път, като направи широк кръг при Оувъртън, който ги изведе през Карс ъв Лоудън по южния бряг на езерото Лох Лъмонд и нагоре през пустите полета на Глен Фруин. Това бе прочут път, един от най-хубавите на запад, но Мери не видя нищо от него — нищо… нищо… не видя дори величествения планински гребен на Бен Лъмонд, извисен над блестящото езеро. Онемяла от щастие, все още поразена от цялото вълнуващо чудо, което бе направил за нея, тя затвори очи и се притисна към него с цялата признателна любов на препълненото си сърце.
И той бе също щастлив — можеше ли да бъде другояче? — възбуден от ефекта, който така грижливо беше подготвил и така успешно осъществил. Все пак за негова чест той бе останал спокоен, не чакаше похвали, а естествената му скромност остана непроменена. Той бе влюбен и искаше да направи впечатление не за да изтъкне собствената си значимост, а за да я направи изведнъж радостна. За разлика от Уолтър, който в стремежа си да реализира докрай всяка възможност за ласкателство, изстискваше и последната капка сок от всяко благоприятно положение, той не обичаше да шуми около себе си — това обиждаше здравия му разум и го караше да се чувства неудобно. Освен това беше приготвил още една изненада за нея.
След като изкачиха дългия хълм, който започваше от езерото до Глен Фруин, той прегледа машината и свърна от пътя в една от тревясалите отъпкани от овцете пътеки, които пресичаха пустото поле. Караха по пътеката около четвърт миля и той спря на брега на реката — целия потънал в изтравниче и папрат и покрит от десетина сребърни брези. Под тях тресавището се спускаше и се губеше в далечината в просторната панорама от пурпур и злато. Сега тя видя планината и езерото — целия блестящ пейзаж, който й изглеждаше божествен. Тя го изрази по своему:
— Какво дивно място, Дейви!
— Точно колкото да не ни пречи да излапаме сандвичите — подразни я той. — След това търчане трябва да си огладняла.
— Толкова съм замаяна, че не ми се яде.
Но когато седнаха и сложиха обеда си върху карираната покривка за маса, която тя бе взела, той я накара да изяде частта си, още повече, че тя се бе увлякла от препоръките му и бе опаковала доста солиден обед. Освен кифли и сандвичи, имаше варени яйца, мариновани домати и парче колбас с голяма бутилка от онази прочута местна „минерална“ вода „Барс Айрън Брю“, за да утолят жаждата си. Дори се бе погрижила да вземе дървената отварачка, с която се избиваше стъкленото топче в гърлото на бутилката.