— Това са плановете ми, мой млади момко. А сега да видим твоите какви са?
— Вижте какво, сър — леко се изчерви Мъри от прямотата на въпроса, — когато се върна от пътуването си мен ме чака болнична служба. При това добра, с възможност за изследователска работа и… заплата 500 лири годишно.
— Е, момко, това е добра работа, наистина, но, прощавай, много обикновена. Аз питах за перспективите ти.
— Естествено, надявам се на повишения…
— Какво повишение? Преместване в по-голяма болница? Аз познавам добре условията. Това ще отнеме години. Веднъж започне ли болнична служба, човек затъва в нея за цял живот. И за един отворен млад мъж като тебе, с ум и с такава представителност, това ще бъде престъпление.
— Аз не смятам, че е така — каза твърдо Мъри.
— Аз пък смятам. И не бих ти го казал, ако госпожата и аз не сме обмислили твоите възможности от всички страни. Виж какво — той изтърси пепелта от цигарата си, — не съм от тези, които гърмят на вятъра. Ние бихме използвали в нашия бизнес един млад лекар като тебе, особено в американския завод. Ти би могъл да ни съветваш за технологията, да изработваш нови рецепти, да ръководиш рекламата и, щом като говориш за изследователска работа, да се заемеш с новата ни лаборатория. За тебе ще има чудесни възможности. И от наша гледна точка един професионалист ще бъде от полза за персонала ни. Що се отнася до заплатата — той замълча и прикова приятелски зачервените си очи върху Мъри, — ще ти дам като начало 1500 лири годишно с възможно допълнително възнаграждение и годишно увеличение. По-нататък ще си позволя да кажа, че с течение на времето, ако работите между нас вървят добре, може дори да ти предложа и съдружничество.
Съвсем объркан, дори изумен, Мъри отклони погледа си. Естеството на това поразяващо предложение, въпреки че изглеждаше делово и логично, бе в действителност прозрачно като илюминатора, през който той гледаше объркан бавно заоблачаващото се небе. И Холбрук го казваше така, че да бъде прозрачно. Как да откаже деликатно, без да накърнява чувствата на стареца и без, разбира се, да се отчуждава от цялото семейство — това беше проблемата. Накрая той каза:
— Г-н Холбрук, това е много благородно от ваша страна и аз се чувствам удостоен с чест от доброто ви мнение за мене. Но аз съм приел назначение в болница, дал съм думата си. Не мога да я пристъпя.
— Те ще вземат някой друг — леко го обори Холбрук. — Да, и то без ни най-малко да се безпокоят. Ще има истински наплив.
Мъри мълчеше. Той знаеше, че само трябва да спомене наближаващата женитба, за да отхвърли предложението. Но поради някаква неясна причина, може би от свръхчувствителност или прекалена деликатност на чувството, той се колебаеше. Така добре се беше поставил пред това достойно семейство, че не намираше приятна мисълта да разбива — както без съмнение щеше да направи — една много приятна и добра връзка. Освен това въпросът за неговия годеж не бе повдиган нито веднъж по време на пътуването. Не бе виновен той, ако го бяха взели за необвързан млад мъж; той просто не бе имал благоприятен случай да им го каже. Колко странно щеше да изглежда това, ако би го направил сега. Той би изглеждал абсолютен идиот или, което е по-лошо, може да излезе, че го е било срам да говори за Мери. Не, сега, когато краят на пътуването почти се виждаше, той не искаше да се поставя в толкова оскърбително положение. Не си струваше. След няколко дни Холбрукови щяха да си отидат. Той нямаше да ги види повече. А по обратния път той щеше да се погрижи да изясни положението си по-рано, така че тези контрапредложения по всяка вероятност нямаше да се повторят отново… Междувременно неговата най-добра тактика щеше да бъде да отлага.
— Няма нужда да казвам колко много ценя вашия интерес към мене, сър. Но естествено при положение, че трябва да се вземе едно такова важно решение, аз ще трябва да си помисля.
— Правилно, момко! — каза Холбрук и насърчително кимна. — Колкото повече мислиш върху него, толкова повече ще го харесаш. И не забравяй моя съвет. Когато ти падне — взимай.
Мъри слезе в каютата си и се затвори. Искаше да бъде сам, не за да прецени това извънредно предложение, защото нямаше ни най-малкото желание да го приеме, но просто за своето собствено успокоение; да премисли в детайли, как се бе стигнало до това.
На първо място нямаше съмнение, че родителите на Дорис го бяха харесали още от началото. Особено г-жа Холбрук бе показала голяма симпатия, а напоследък се държеше почти майчински. Старият Холбрук бе труден обект, но той също бе спечелен или под натиска на съпругата си, или поради това, че наистина бе харесал Мъри. На второ място — доколкото можеше да се схване — за Холбрук и неговия син Бърт бе наистина необходимо да приобщят активен, умен, млад лекар за това ново американско предприятие. Дотук добре, мислеше Мъри, но това не беше всичко. Някакъв трети решителен мотив трябваше да е влязъл в сила, за да обедини другите два.