Да, имаше добра причина за такъв начин на живот, и макар че самоизвинението внесе известно облекчение, мислите му бяха все още болезнени, когато се обърна и взе да се спуска по Блеърхил, за да се върне в „Сентръл“. Тук той дори не помисли за обед, но чувстваше нужда от известна подготовка за пътуването си и взе чаша сухо шери и бисквити „Абернети“ в бара, след което се почувства по-добре.
Колата пристигна в определения час и след като подписа необходимите документи и плати депозита, той потегли. Нямаше нужда да пита за пътя. Той излезе от шумните улици, хвана западното шосе, мина покрай ботаническите градини и игрища на Уестланд, след това излезе на аутострадата, водеща за долното течение на Фърт. Оттогава аутострадата беше разширена и укрепена, и все пак, докато се носеше покрай корабостроителниците и стоманодобивните заводи на крайречните индустриални градове, това си бе все същият път, който го бе довел до Мери. Той караше бавно, за да удължи тези чувства, макар че те почти го погълнаха, докато познатите звуци и гледки го връхлетяваха едни след други. Тези плътни удари, идващи от доковете, свирката на ферибота на река Ърскин, продължителният пресипнал вой на един излизащ шлеп — всичко това хармонираше с натрапчивия дисонанс, който го опустошаваше, както летящите гледки на зелените гори и блестящите води, на далечните багреници на планинските върхове, които изведнъж се откриваха напред и нагоре, разкривайки серпантините на шосето. Всичко, всичко рисуваше пред очите му в сладка мъка образа на единствената жена, която беше обичал истински.
На около 30 мили от Уинтън той стигна до село Рестън и като сви по главното шосе, пое по виещия се тесен път, който вървеше по разширяващото се устие към Ардфилан. Сърцето му биеше като чуковете в корабостроителниците, когато влезе в малкия град — от горе до долу същия, като че го бе напуснал вчера. Все същата тясна лента на Еспланадата, плискана от тихи вълни, желязната естрада, мъничкият кей, кривата линия на ниските сиви къщи, квадратните църковни кули. Толкова ясно бе видението, че трябваше да спре колата за малко. О, господи, той бе спрял точно срещу онзи дървен навес, в който (след като изпратиха Уили) беше прегърнал Мери. Беше объркан; хаотични мисли минаваха през ума му: щеше ли да я намери много променена, щеше ли тя да го разбере или да му прости; беше ли възможно дори да откаже да го види? Най-сетне той се овладя, пое нататък с колата и паркира. След това с наведена глава тръгна нагоре по тясната улица, към магазина на Дъглас. Той стигна до познатата странична улица вдигна глава, след това изведнъж се отдръпна. Магазинът вече не беше там. Вместо него се издигаше голяма тухлена постройка, от която се чуваше шум на машини. Той си бе мислил с такава подсъзнателна увереност, че ще намери всичко така, както го бе оставил, че беше по-скоро слисан, отколкото разочарован. След няколко мига на озадачение той продължи по тесния калдъръмен път и видя, че широка, нова пресечка бе прокарана от десния ъгъл към старата, откривайки двуфасадна блестяща постройка с неонов надпис „Градски и графски хлебопекарници, ОО Д-во“.