Той стоеше безмълвен и гледаше тавите с ярко оцветени сладкиши, които изпълваха витрините, след това пресече улицата и влезе в магазина. Две млади момичета с предизвикателен вид, в бледоморави рокли, с бели яки и маншети стояха зад тезгяха.
— Извинете — каза той. — Търся едно семейство, което някога имаше магазин тука някъде. Фамилията е Дъглас.
Те бяха на възраст, която обръщаше необикновеното в абсурдно и бяха готови да се захилят. Но нещо, може би изисканите му дрехи, ги възпря. Те се спогледаха.
— Никога не съм чувала за какъвто и да било Дъглас, а ти, Джени?
— И аз не! — каза Джени и поклати глава.
Настана пауза, след това първото момиче каза:
— Може би старият г-н Доналдсън може да ви помогне. Той е тук от дълго време! — Сега тя наистина се захили. — Много по-дълго, отколкото ние.
— Доналдсън? — Името закачи някаква нишка в паметта му.
— Нашият пазач. Ако излезете през входа за колите, отляво ще намерите мъничката му къщичка срещу хлебарницата.
Той й благодари и като тръгна в посочената диря се озова в онова, което някога бе дворът на Дъглас — сега много разширен, с голяма машинна зала вляво и един гараж за камионетки точно отсреща му, а отдясно — старият обор, превърнат в едноетажен малък апартамент. Той позвъни и след малко от вътре се чуха бавни стъпки. Вратата се отвори и откри прегърбената фигура на мъж на седемдесет години с очила с металически рамки, с платнена шапка, сложена наопаки, с черна сатенена престилка и по домашни чехли. Когато Мъри го запита, той замълча за момент, дълбоко замислен.
— Да знам за Джеймс Дъглас? — отговори накрая той. — Мисля, че би трябвало да знам. Повече от двадесет години бях негов калфа.
— Тогава се надявам, че ще можете да ми кажете някакви вести за него и семейството му.
— Влезте за малко! — каза Доналдсън — Духа до вратата по това време.
Мъри го последва в малката тъмна кухня със слабо мъждукаща камина; задушна, мръсна стая на самотен, стар човек. Доналдсън му посочи един стол, след това, все още с шапка на главата, дотътри се до своя ъгъл и седна под дървената рамка на камината.
— Вие да не сте приятел на Дъгласови? — попита предпазливо той.
— Много отдавнашен! — каза бързо Мъри. — Сега съм почти съвсем чужд тук.
— Хм… — каза бавно другият. — Историята на Дъгласови не е много весела. Джеймс, бедният човек, умря и е в гроба много отдавна; Мини, балдъзата му, също. Това трябва да знаете като начало. Вижте, Джеймс се провали в бизнеса и банкрутира — зад тази работа имаше много странни неща, свързани с отчуждаването на имота и прокарването на новата улица — всичко по нареждане на градския съвет. Както и да е, позорът просто умори Джеймс, защото той бе горд човек и честен като никой друг. Мини беше болнава жена и скоро го последва в гробищата. И туйто; и на мястото на магазина на Джеймс сега имаме тези големи пекарни и сладкишите, дето биха ти прояли червата. Не че имам нещо против компанията, забележете. Те ме оставиха и ми дадоха тази работица.
Той спря, потънал за момент в миналото. Мъри преднамерено продължи по-нататък.
— Имаше дъщеря, нали?
— Да — кимна другият. — Мери… и тя си имаше своите неприятности. Когато бе мома се сгоди за някакъв развейпрах, който замина и я остави. Мъка, мъка на сърцето й тежа много време. Когато излизах от старата фурна, често я виждах да ми маха от прозореца си. Но трябва да ви кажа, че с времето стана много религиозна и няколко години по-късно, когато младият нов свещеник, Ъркърт се казваше, беше хубав човек, дойде в църквата „Лонгенд“, тя има̀ късмет да се омъжи за него. И наистина хубава рожба му даде тя, кажи-речи година след това.
Поразен, Мъри стоеше като глътнал бастун на стола си. Тя се беше омъжила, беше го забравила, или поне беше отстъпила от онова, което той бе вярвал, че е единствена и за цял живот любов; и, което бе още по-болно, беше родила дете от друг мъж. В сегашното състояние на съзнанието му това бе светотатство. И все пак, при цялото му ужасно разочарование, разумът му не беше го напуснал напълно. Кой беше той, за да й отрича правото на щастие, ако наистина го бе намерила?
Най-сетне той каза с напрегнат глас:
— Значи, тя е тук в града, със съпруга си?
— Не. Тя напусна Ардфилан с дъщеря си скоро след като мъжът й умря.
— Умря? — възкликна той.
Старецът кимна.
— Той не беше от най-силните, разбирате ли, и когато беше голямата епидемия от испански грип в 34-та, той отиде във вечната си обител.
Несъзнателно Мъри почувства облекчение и сякаш отдъхна. Ситуацията внезапно бе подобрена в известна степен. Ужасно, разбира се, да изгубиш млад мъж, на когото той от своя страна никога не би пожелал и най-малкото зло. И все пак нещастният човек очевидно е бил слабоват още от началото; мотивът от страна на Мери може би е бил по-скоро съжаление, отколкото любов. Отчасти посъвзет и с освежени чувства, той постави последния си въпрос.