В продължение на пет съдбоносни секунди Мъри мислеше, че тя ще откаже. Учудване и съмнение помрачиха лъчезарното й лице и все още нерешителна, тя се усмихна колебливо. Мъри долови, че с поканването на Уили той предизвика у нея истинско вдъхновение. Но това беше ли достатъчно? Съмнението отново се върна в очите й.
— Ще бъде хубаво — каза Кети бавно, — но няма ли да те затрудни всичко това?
— Да ме затрудни? Нямам представа какво значи този израз!
— Планинският въздух ще подейства добре на вуйчо Уили — размишляваше тя, — след като идва от Куибу.
— И за теб ще е добре там горе. — Мъри с усилие поддържаше простия разговорен тон. — И тъй, ще дойдеш, нали?
— Искам да дойда — отвърна тихо Кети, дребна и беззащитна в дълбокото кресло. — Но изникват трудности. Моята работа например. След като съм подала молба за напускане, няма да ми разрешат отпуск. Затова трябва да видя старшата сестра или шефа. — Тя въздъхна продължително. — До края на седмицата съм дежурна. Моля те, позволи ми да помисля дотогава.
В този момент Мъри разбра, че не му остава нищо друго, освен да се съгласи с нея.
Глава VIII
Той я върна обратно в Маркинч за нощното дежурство. Когато пристигнаха, от страх че при сегашното си душевно състояние ще изпусне някоя неблагоразумна приказка, той се въздържа да каже нещо повече, освен няколко думи за довиждане и да й отправи сдържан, но красноречив поглед. След това той тръгна бавно назад към хотела.
Дъждът беше спрял и с онази превратност на шотландското време, което често към края на някой мокър ден примамливо обещава по-хубави неща, една ивица от светлина се появи на хоризонта. Но този мимолетен проблясък не успя съвсем да повдигне духа му и като загаси фаровете, Мъри сви встрани от пътя, за да премисли положението.
Да, това беше ужасна пречка — толкова по-лошо, че всичко това бе последното, което би могъл да очаква. Кой можеше да го предвиди? Очарователно младо момиче, принудено да се принесе в жертва на сган от първобитни, татуирани диваци, които не бяха в състояние да я оценят повече, отколкото — хм, отколкото биха оценили прекрасния малък Бонар, дето висеше в кабинета му в Шванзее. Ръката му трепереше от гняв, докато запали златната си запалка и смукна дълбоко от цигарата. Разбира се, той не можеше да отрече, че бе чувал и чел за такива необикновени случаи. Наскоро някаква богата, млада и светска жена не се ли бе отказала от богатствата си и не бе ли отишла да живее в бразилските джунгли, дето да се поддържа само от банани, придружена от един ексцентричен лекар? Освен това като медицински сестри заминаваха и калугерки, но това бе част от призванието им. Той предположи, че и жените на мисионерите, ако се чувстват задължени, биха могли да придружат мъжете си. Но при неговия случай не възникваше необходимост от себеотричане, нито пък имаше морално или брачно задължение; както и да го погледнеше, намерението й изглеждаше абсурдно и безполезно.
Въпросът бе, какво би могъл да направи в тази насока? Като палеше цигара след цигара — излишество, напълно чуждо на трезвия му стил — Мъри се отнесе към проблема със съсредоточеност и внимание, породени от силното му възмущение. Най-простото разрешение, разбира се, ще бъде да се откаже от плановете си, да се предаде като си спести всички по-сетнешни тревоги и да се върне у дома си. Не, не, това той не можеше да направи! Той отхвърли напълно това хрумване. Вън от безмълвното задължение към нея и себе си, за кратко време Мъри обикна ужасно много малката Кети. Простата мисъл, че никога няма да я види, беше твърде подтискаща, твърде жестока, за да се примири с нея.
Колкото повече размишляваше, толкова повече идваше до убеждението, че най-големият му шанс да я спечели на своя страна и да я откъсне от фикс-идеята й, бе възможността да й покаже, дори и за кратко време, пълнотата и богатството на живота, които той можеше да й предложи. Възпитана така едностранчиво, едва ли не откъсната от света, Кети нямаше и най-смътна представа за всичко, което той щеше да жертва за нея. Ако само успееше да я вземе в Европа, да й покаже очарованието и блясъка на големите градове на континента, които той познаваше така добре: Париж, Рим, Виена с техните художествени галерии, исторически сгради, прочути паметници и катедрали, отбрани ресторанти и изящни хотели, и след всичко това да й предостави богатствата и комфорта на своя дом, тогава сигурно щеше да я убеди.
Следователно поканата, направена точно навреме, беше великолепен удар. Дори сега, след сериозна преценка на нещата, Мъри не би могъл да измисли нещо по-добро, оставаше само да си подсигури съгласието й. Но как? Търсейки начин да си помогне, той не след дълго се сети за човека, който му трябва.