— Тогава веднага да тръгваме — каза тя решително.
Той се престори, че протестира, след това прие. Навън Артуро ги чакаше, разговаряйки с група шофьори. Тя искаше да го заведе направо във вилата му, но по-малко от учтивост, отколкото от отчаяната нужда да бъде сам, той настоя да я оставят в Зеебург.
— Елате да пийнем — предложи тя, когато пристигнаха. — Истинско пиене. — И когато той отказа под предлог, че трябва да почива, тя добави загрижено: — Наистина внимавайте, приятелю! Ако мога, ще ви телефонирам утре.
Във вилата той полежа около час, като се помъчи да разсъждава спокойно. Не трябваше да допуска случайните думи, простото съвпадение, да развалят спокойствието, което така търпеливо бе изграждал. И все пак, това не бе случайна дума, това бе дума, която го преследваше упорито, мъчително в дълбините на паметта му от много години. Той трябваше да се бори с нея, да я повали някъде в тъмнината на подсъзнанието. Той не би могъл да направи това, не можеше да откъсне съзнанието от бурята в мислите си.
На вечеря той само се престори, че яде; неговата депресия изпълваше къщата, отразяваше се дори на прислугата, която виждаше в това необичайно настроение нещо, което засяга самата нея.
След като стана от масата, той отиде във всекидневната и застана до отворения към терасата прозорец. Видя, че се готви да се разрази буря — една от онези мълниеносни, ослепителни гледки, по време на които обичаше да викне на Артуро да пусне някой запис от Берлиоз и наблюдаваше и слушаше с чувство на съвършено опиянение. Сега обаче той стоеше подтиснат и гледаше голямата маса трупащи се облаци, които стихийно се влачеха над Райзенберг. Въздухът бе мъртво спокоен, зноен от тишината, а светлината — съвсем неестествена — с цвят на мътна охра. И изведнъж се дочу лека въздишка, сякаш идваше някъде отдалеч. Листата потрепераха и гладката повърхност на езерото се задипли. Небето бавно потъмня — стана непроницаемо оловносиво, забули планината и изведнъж изневиделица бляснаха синкави мечове, последвани от първия оглушителен взрив. След това задуха вятърът, внезапен, сух, вихрен вятър, който шибаше като камшик. Като потръпнаха, дърветата се огънаха, сякаш запълзяха и пръснаха листата си като плява. В края на градината високите тополи близнаци биеха о земята. Разбърканото на пяна езеро се гърчеше като побесняло, вълните шибаха малкия пристан, а жълтият флаг се дърпаше нагоре. Сега светкавиците играеха неспирно, гръмовете отекваха и ехото им се носеше между невидимите върхове. След това дойде дъждът — на големи, самотни, натежали капки — не ситен дъжд, а дъжд, предупредител за нещо, злокобен предвестник на онова, което най-сетне удари отгоре — отвесните пелени от шумяща вода, порой от небето — истински потоп.
Той се извърна рязко от прозореца и отиде горе в спалнята си, развълнуван повече от всякога. В шкафчето с лекарства той намери шишето с фенобарбитона. Беше си въобразил, че вече никога няма да му потрябва. Взе четири таблетки. Знаеше, че и сега няма да може да заспи. Когато се съблече, той се тръшна на леглото и затвори очи.
Навън дъждът все още заливаше терасата, вълните все още се разбиваха о брега, но само нейното име продължаваше да звучи, да звучи в ушите му… Мери… Мери Дъглас… Мери… Дъглас… звучеше и го връщаше назад през годините към Крейгдорън и дните на младостта му.
Част втора
Глава I
Ако старият мотоциклет на Брайс не се беше повредил, те никога нямаше да се срещнат. Но сякаш по предопределение, в този прашен априлски съботен следобед, когато той се връщаше от разходка из Дорън Хилз, веригата на почти разбитата машина се скъса, един сегмент се откъсна и го парна по дясното коляно. Той удари спирачките, слезе непохватно, провери нараняването на крака си, което бе по-слабо, отколкото се опасяваше, и след това се огледа. Околните безлюдни, обрасли с папрат хълмове, дивият устрем на река Дорън, ширналото се пусто поле, по което като конци минаваха самотният път и еднопосочната теснолинейка, не обещаваха никаква помощ. Дори малката гара, известна като Крейгдорън Холт (току-що я бе отминал), изглеждаше пуста.
— По дяволите! — изруга той. Едва ли можеше да изпадне в по-неприятно положение. Ардфилан — най-близкия град — бе поне на седем мили разстояние; трябваше да опита да отиде до Холт.
Той се обърна, започна да тика и да куца по нанагорнището — до самотната гара, където вдигна тежкия мотор на стойката. Малката гара бе обградена с измити до бяло камъни, гордата й табела „Вратата за Западна Шотландия“ бе обгърната от пълзящи орлови нокти, а глоговият жив плет бе обсипал линията с окапали цветове; но на него не му бе до възторжени съзерцания. Жива душа не се виждаше; чакалнята бе заключена; гишето за билети затворено, като че ли завинаги. Той се готвеше да се връща, когато зад матираните стъкла на украсените с орнаменти прозорци, на които имаше написан с шаблон надпис „Бюфет“, той забеляза признаци на живот: на перваза от вътрешната страна на прозореца една черна котка миеше самодоволно муцуната си. Натисна вратата, тя се отвори и той влезе вътре.