— Не ти ли харесва?
— Кой би я харесал.
— Но, Дейвид — тя пое дъх замислено, — хората които живеят в нея, ще я харесат. Ще имат здрав покрив над главите си, а също и удобства, отопление, топла вода, съответни санитарни приспособления и самостоятелност. Това не е ли по-добре, отколкото да свинстват в мръсни жилища, отделени с въже?
Мъри се смръщи шеговито.
— Няма ли да свинстват при всички случаи? Но не е там въпросът. Това, което дразни човек, е унищожаването на красотата. А то се извършва в момента по целия свят. Влекачи и камиони са се втурнали наоколо и дълбаят и премахват напълно от лицето на земята великолепните паметници от миналото, а на тяхно място изскачат с хиляди набързо скалъпени постройки, всичките еднакви и безобразно грозни. Англия сега е погълната от мрачни предградия, Италия е пълна с фабрики, а даже и в Швейцария са струпани със стотици жилищни сгради по най-красивите брегове на езерата — благодаря на бога, че не са близо до мен.
— Да, това е новият свят, в който ние трябва да живеем — Кети се съгласи. — И поради тази причина сме длъжни да използваме всичките си сили и знания, за да стане той по-красив.
Тя го погледна въпросително, сякаш жадна да узнае как ще й отговори. Но по това време бяха стигнали „Рингщрасе“, отвред бликаха светлини, а хората, на излизане от учрежденията, се трупаха в кафенетата с маси на тротоара, разговаряха, смееха се и сякаш изпълваха атмосферата с някакво предчувствие. Това беше един очарователен час и тук поне нищо не можеше да огорчи Мъри. Докато се промъкваха умело между колите, Мъри се премести до нея и хвана ръцете й.
— Изморих те с моите приказки и мисли. Трябва да си починеш в хотела един час. После ще излезем да вечеряме.
Мъри беше вече усетил, че Кети се стесняваше да отиде в Захер, но при все това заради самата нея той реши да я заведе тази вечер там. С малко насърчение тя щеше скоро да преодолее своята стеснителност: освен това в този ресторант не беше нужно официално облекло. Когато часовникът на Свети Щефан удари осем, той я придружи до фоайето на хотела и излязоха заедно. Понеже нощта беше приятна, те се разходиха малко по Кертнерщрасе. Стъклената вътрешна тераса на ресторанта беше препълнена, но Мъри предвиди всичко и тайно запази маса в малката странична стаичка, известна под името „Червеният бар“. Той видя, че изборът на масата й даде увереност, а когато взе листа с менюто и почна да го прелиства, изведнъж си спомни нещо.
— Надявам се, че ще ядем нещо вкусно, като рибата, която ти избра в Единбург; нашата първа вечер заедно. Никога няма да я забравя. Кажи, обичаш ли пастет от гъши чер дроб?
— Не зная — поклати тя глава, — но мисля, че ще ми хареса.
— Добре тогава, ще поръчаме. И филе от сърна с гарнитура, и след това Залцбургер. — Мъри даде поръчката и добави: — Понеже се намираме в Австрия, за да не обидим страната, трябва да пийнем малко дурнщайнерски каценщирунг. То се прави в прекрасната Дунавска равнина на около 60 километра оттук.
Поднесоха нежно розовия дроб; той го помириса деликатно, за да се увери, че беше истински Щрасбург, с достатъчно трюфели, после нареди да го сервират с малинов сос. След като пробва и хареса виното, Мъри вдигна чашата си.
— Да пием малък тост за нас! — После добави меко, тъй като Кети се колебаеше. — Помни, ти обеща да бъдеш човек. Искам да те извадя от тази твоя мила, малка, шотландска черупка.
Послушно, с леко потрепване, тя вдигна дългата чаша и допря устни до ароматната кехлибарена течност.
— Има вкус на мед.
— И е съвсем безвредна. Мисля, че вече ме познаваш добре, Кети.
— О, разбира се, Дейвид, ти си прекрасен.
Сърнешкото беше приготвено така, както очакваше Мъри, с пикантни репички и ябълков сос. Той се хранеше по навик бавно и с удоволствие, като даваше заслужено внимание. В съседната ниша на стаята някой беше започнал да свири нежно на пиано; разбира се, Щраусов валс, но в аранжировка, която караше мелодията да звучи вярно, чаровно и завладяващо.